Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбер Мишель
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 954-9745-85-6
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Битката на младата жена да спаси тялото и душата си е естественият център на този панорамен разказ — и макар Шугър да е дете на своето време, проникновеното перо на автора придава на романа универсална привлекателност, надхвърлила границите на времето.
Тя не искаше да дойде тук, наистина не искаше, но сега, когато вече е край морето, изпитва задоволство — защото тук й е много по-лесно да се отдава на размисъл. Има чувството, че мъчителните лабиринти, из които се лутаха мислите й, са останали далеч зад гърба й, сред замърсения въздух на столицата. Тук, край безбрежното, вечно море, тя най-сетне започва да разсъждава спокойно.
Една чайка приближава предпазливо към нея — привлечена от сладкиша, който се подава от пясъка, но изпълнена със съмнения поради познатата й злина на хората. Емелин изважда от пясъка лепкавото парче пудинг и го подхвърля леко в краката на птицата.
— Какво да правя с Хенри, госпожо Чайка? — пита тя шепнешком, докато чайката започва да троши парчето с клюна си. — А може би ние сте господин Чайка? Или госпожица? Но ми се струва, че тези различия не са от такова значение във вашето общество — или греша?
Емелин затваря очи и се съсредоточава върху усилието да не се разкашля. На дъното на плетената кошница, под книгата на Бодли и Ашуел, тя е скрила смачканата си носна кърпичка, лепкава от засъхналата по нея кръв — баща й казва, че това били късчета от белите й дробове, въпреки че тя винаги си е представяла белите дробове като изпълнени с въздух, прозрачни балони. Както и да е, кръвта си е съвсем истинска, и тя не може да си позволи да губи повече от нея.
Постепенно гъделичкането в дробовете изчезва, а с него и изкушението да се разкашля. Но има едно друго, по-сериозно изкушение, което не може да бъде пропъдено толкова лесно — мисълта за Хенри. Как копнее той да бъде тук, до нея! Колко идилично биха пътували, ако можеше той да седи до нея в купето и да разговарят, вместо да се чуди за какво да говори с Лора! И колко по-хубаво би било, ако всеки път, когато коленете откажат да я държат, той я поемаше в прегръдките си — вместо възстаричката прислужница на баща й! Силните му пръсти биха намерили естественото си място във вдлъбнатините между ребрата й. Би могъл и да я носи на ръце, ако се наложи. Може да я положи внимателно на леглото й, както прави с котката си.
„Желая го“.
Ето на, каза го, макар и не на глас. Това не е и необходимо: Бог я е чул. А плътското желание, макар да не е отречено от Бога, не е и нещо, с което човек може да се гордее (както подчертава свети Павел в писмото си до коринтяните). Дори фактът, че няма опасност двамата с Хенри да нарушат морала, не успокоява тревогите й. Кой може да каже дали казаното в Евангелие от Матея, 5:28, не се отнася само до женените, а и до овдовелите, до жените, а не само до мъжете? По онова време в Галилея жените сигурно са били прекалено заети с домакинската работа и отглеждането на децата, и надали са имали време да слушат поученията на разни странстващи пророци; нима тогава можем да изключим вероятността от възвишението, откъдето е проповядвал, Иисус просто да е виждал само мъже?
„… всеки, който поглежда на жена с пожелание…“. Ако Иисус бе видял и жени в тълпата пред себе си, сигурно би добавил… „и на мъж“. За Емелин тези разсъждения водят до сериозни изводи — защото, след като е възможно един мъж да извърши прелюбодеяние в сърцето си, значи една жена може да бъде блудница в сърцето си. Недобросъвестните християни са склонни да тълкуват Светото писание така, че да оправдават провиненията си; един добър християнин би трябвало да прави точно обратното — да чете смело между редовете, за да види предупредително свъсените вежди на един любящ, но разочарован Небесен отец. Така че тя си е блудница, макар и само в сърцето си.
Да, тя желае Хенри, и не мечтае само за две силни ръце, които да я поемат, когато залитне. Копнее да почувства тежестта на тялото му върху своето; да усети как гърдите му се притискат към нейните; иска да види тялото му, освободено от тъмната черупка на дрехите; да открие тайната извивка на бедрата му — първо с дланите си, а после, като ги обгърне с краката си. Ето, всичко е казано. Тези непроизнесени думи горят като изписани с невидима ръка по стените на сърцето й — на този мъничък храм, до който погледът на Бог прониква винаги. Душата й би трябвало да бъде огледало, в което да се отразява Божият лик, а сега… сега Бог най-вероятно би видял в това огледало образа на Хенри Ракъм. Това обожавано лице…
Емелин отваря очи и се поизправя, преди да добави и идолопоклонството към списъка на греховете си. Изгърбената чайка вдига поглед към жената край себе си, питайки се дали тя не таи някакви пожелания към вкусната й плячка. След като се успокоява, че не съществува такава опасност, чайката продължава с пиршеството си.