Аленото цвете и бялото

Въпреки това госпожа Фокс не може да отрече, че морският въздух действа ободрително. Соленият ветрец сякаш разтваря миниатюрни проходи между носа и главата й, за чието съществуване не е и подозирала, и въздействието е толкова освежаващо, че тя вече не може да продължава да чете. Преди обаче да пъхне книгата обратно в плетената кошница до себе си, тя отново оглежда корицата и прочита заглавието: „За ползата от молитвата“, от Филип Бодли и Едуард Ашуел. Колко досадна книга е това — тук изцяло се пропуска най-важното, а именно, че молитвата не е някакво магическо заклинание, посредством което човек може да се надява да постигне целите си без усилие, а начин да отправиш благодарностите си към Бога, след като си се постарал да извършиш нещо ценно и достойно, задето Той не те е изоставил. Колко типичен за мъжете — е, поне за повечето от тях — е този педантичен цинизъм, това жонглиране с думи, достойно за Сократ; колко типично за тях е да злорадстват над статистически данни, докато пред прозорците на домовете им милиони човешки същества протягат ръце в отчаяна молба да бъдат спасени.

Вагонът се разтърсва, пухтенето на локомотива се чува по-нарядко, и най-сетне скърцането на спирачките оповестява навлизането на влака в гарата. Пъстри петна прелитат край прозореца. Чува се свирка.

— Фолкстъ-ъ-ъ-н!

Емелин изчаква в купето, докато останалите пътници се блъскат в тесния коридор. Колкото и да й е тъжно да си го признае, здравето й вече не позволява да изложи на опасност крехкото си тяло в тази блъсканица от здрави тела. Спомня си с тъга един случай, когато заедно с останалите Спасителки от дружеството си проправяха път през тълпа крещящи и възторжено тропащи зяпачи, които наблюдаваха улично сбиване — оказа се, че сбиването е между мъж и жена, и тя успя да ги разтърве с голи ръце — всъщност, облечени в ръкавици. Колко изненадани изглеждаха двамата — задъхани и окървавени — колко учудено се споглеждаха!

Вагонът потреперва под тежките стъпки на носачите, които са се покатерили на покрива и свалят оттам чанти и куфари; локомотивите бълват кълба пара, която се смесва с хаотичната смесица от гласове. В тълпата се вижда как дебелите файтонджии си проправят път към най-заможните на вид пътници, как носачите накуцват и залитат, нарамили огромни куфари и плажни чадъри. Навсякъде има деца — момчета с филцови каскети и напълно излишни палта; момиченца, облечени в миниатюрни копия на роклите на възрастните, по модата от изминалото десетилетие. Те се въртят и танцуват около майките и бавачките си, които едва се движат, натоварени с кошници, кофички и лопатки. Емелин вижда как едно превъзбудено момиченце пресича тичешком пътя на някакъв човек, който го бутва неволно на земята. Вместо да ревне, детето бързо се изправя на крака — очевидно ликуването му е прекалено силно, за да бъде смутено от такава дребна неприятност. Ах, какво щастие е това — да можеш да падаш и да се изправяш отново! Емелин чувства как я пробожда завист — и продължава да наблюдава сцената на перона.