Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбер Мишель
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 954-9745-85-6
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Битката на младата жена да спаси тялото и душата си е естественият център на този панорамен разказ — и макар Шугър да е дете на своето време, проникновеното перо на автора придава на романа универсална привлекателност, надхвърлила границите на времето.
— Ммм? — отвръща той и примигва. — А… да. Агнес. Никакви особени неприятности, просто женска слабост. — Той посяга към ризата си, измъква се от леглото и започва да се облича. — Всъщност възлагам големи надежди на времето, което ще прекара във Фолкстън. Казват, че морският въздух лекувал всякакви упорити заболявания. Ако пък болестта се окаже по-неотстъпчива, може и да последвам съвета на лейди Бриджлоу — една наша приятелка — и да я изпратя в чужбина.
— В чужбина ли? — лешниковите очи на Шугър се разширяват удивено. — Но къде?
Той спира за миг, преди да е вдигнал гащите си — членът му е още влажен от съприкосновението с вагината й, издутите топки се полюляват в горещия въздух.
— Ще реша, когато се стигне дотам — възпира той меко по-нататъшните й въпроси.
Още преди влакът да започне да намалява скорост, за да навлезе в гарата на Фолкстън, острият мирис на морето започва да нахлува през отворените прозорци на купето, крясъкът на чайките се чува дори през равномерното потракване на колелата.
— Ах, мадам, помиришете само — възкликва възторжено прислужницата, повдига щората на прозореца и вдишва дълбоко, облегнала се на отворения прозорец. — Този въздух е съживителен, не може да има никакво съмнение.
Госпожа Фокс затваря книгата си, отпуска я в скута си и се усмихва.
— Мирише много приятно, Лора, съгласна съм с теб. Но и свинското печено мирише приятно, а пък не е излекувало никого от нищо.
Въпреки това госпожа Фокс не може да отрече, че морският въздух действа ободрително. Соленият ветрец сякаш разтваря миниатюрни проходи между носа и главата й, за чието съществуване не е и подозирала, и въздействието е толкова освежаващо, че тя вече не може да продължава да чете. Преди обаче да пъхне книгата обратно в плетената кошница до себе си, тя отново оглежда корицата и прочита заглавието: „За ползата от молитвата“, от Филип Бодли и Едуард Ашуел. Колко досадна книга е това — тук изцяло се пропуска най-важното, а именно, че молитвата не е някакво магическо заклинание, посредством което човек може да се надява да постигне целите си без усилие, а начин да отправиш благодарностите си към Бога, след като си се постарал да извършиш нещо ценно и достойно, задето Той не те е изоставил. Колко типичен за мъжете — е, поне за повечето от тях — е този педантичен цинизъм, това жонглиране с думи, достойно за Сократ; колко типично за тях е да злорадстват над статистически данни, докато пред прозорците на домовете им милиони човешки същества протягат ръце в отчаяна молба да бъдат спасени.
Вагонът се разтърсва, пухтенето на локомотива се чува по-нарядко, и най-сетне скърцането на спирачките оповестява навлизането на влака в гарата. Пъстри петна прелитат край прозореца. Чува се свирка.
— Фолкстъ-ъ-ъ-н!
Емелин изчаква в купето, докато останалите пътници се блъскат в тесния коридор. Колкото и да й е тъжно да си го признае, здравето й вече не позволява да изложи на опасност крехкото си тяло в тази блъсканица от здрави тела. Спомня си с тъга един случай, когато заедно с останалите Спасителки от дружеството си проправяха път през тълпа крещящи и възторжено тропащи зяпачи, които наблюдаваха улично сбиване — оказа се, че сбиването е между мъж и жена, и тя успя да ги разтърве с голи ръце — всъщност, облечени в ръкавици. Колко изненадани изглеждаха двамата — задъхани и окървавени — колко учудено се споглеждаха!
Вагонът потреперва под тежките стъпки на носачите, които са се покатерили на покрива и свалят оттам чанти и куфари; локомотивите бълват кълба пара, която се смесва с хаотичната смесица от гласове. В тълпата се вижда как дебелите файтонджии си проправят път към най-заможните на вид пътници, как носачите накуцват и залитат, нарамили огромни куфари и плажни чадъри. Навсякъде има деца — момчета с филцови каскети и напълно излишни палта; момиченца, облечени в миниатюрни копия на роклите на възрастните, по модата от изминалото десетилетие. Те се въртят и танцуват около майките и бавачките си, които едва се движат, натоварени с кошници, кофички и лопатки. Емелин вижда как едно превъзбудено момиченце пресича тичешком пътя на някакъв човек, който го бутва неволно на земята. Вместо да ревне, детето бързо се изправя на крака — очевидно ликуването му е прекалено силно, за да бъде смутено от такава дребна неприятност. Ах, какво щастие е това — да можеш да падаш и да се изправяш отново! Емелин чувства как я пробожда завист — и продължава да наблюдава сцената на перона.