Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбер Мишель
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 954-9745-85-6
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Битката на младата жена да спаси тялото и душата си е естественият център на този панорамен разказ — и макар Шугър да е дете на своето време, проникновеното перо на автора придава на романа универсална привлекателност, надхвърлила границите на времето.
Шугър потиска импулсивното желание да сподели с Уилям картината, която се явява в съзнанието й — как две длъжностни лица с мрачни физиономии режат трупа на покойника и единия отнася главата към някаква горяща пещ, а другият поставя сърцето на лопатата си.
— Ами ти? — пита тя.
— Казах му, че по принцип поддържам традиционното погребение, но не по някакви усукани религиозни съображения. Как е възможно вярващите да го усукват така, че да превръщат и най-простото нещо в сложно! Отдавна се каня да напиша някоя статия по този въпрос… — Прегръщайки я по-силно, след като потта се е изпарила от телата им, той пояснява, че предимството на традиционното погребение няма нищо общо с религиозните убеждения, а по-скоро със социални и икономически фактори; опечалените имат нуждата да се убедят, че човека, когото оплакват, си отива от тях в тялото, в което са го виждали и приживе; разпадът на тялото трябва да е бавен, също като избледняването на техните спомени за него. Да превърнеш някого в пепел, докато в мислите на хората, които го обичат, той е все още като жив — в това има нещо извратено. Освен това — какво ще стане с гробарите? Замислили ли са се по този въпрос застъпниците на кремацията? Ами кочияшите, които карат катафалките, лакеите, които съпровождат процесията и така нататък? Традиционното погребение поражда съответно производство, и осигурява толкова много работни места, колкото повечето хора не могат и да предположат. Да, дори парфюмериите „Ракъм“ ще бъдат засегнати, ако бъдат отменени традиционните погребения, защото тогава няма да има нужда от ароматните възглавнички за ковчези, нито от козметичните препарати, които „Ракъм“ продават на погребалните агенти.
— А на какво мнение беше Агнес по въпроса? — пита небрежно Шугър, надявайки се да разбере защо госпожа Ракъм не беше на църква тази сутрин, без да се налага да пита направо.
— Пропусна проповедта, слава Богу. Тя е на море.
— На море ли?
— Да, на баните във Фолкстън.
Шугър се подпира на лакът и придърпва леко завивките към гърдите на Уилям, докато се опитва да прецени докъде може да стигне в любопитството си.
— Какво прави там?
— Надявам се, че се угоява със сладкиши и разни други неща от този род — той притваря очи и си поема дълбоко дъх. — Така поне не може да се забърка в някакви неприятности.
— Защо? Какви неприятности е имала?
Но Уилям не изпитва желание да разкаже на Шугър за бала, даден от лейди Харингтън, нито пък за сензацията, предизвикана от съпругата му, когато се наложи тя да бъде изнесена от залата от двама млади флотски офицери, изчервени до уши, оставяйки зад себе си локва повръщано на полирания под — да не говорим за непоправимо скандализираната домакиня. Можеше да сподели с Шугър, ако ставаше дума за обикновено призляване, за прост пристъп на някаква болест, но в минутите преди припадъка Агнес бе казала непростими неща на лейди Харингтън, въпреки предупрежденията, които той й бе отправил шепнешком. Дори в екипажа, който ги отвеждаше у дома, тя не прояви никакви признаци на разкаяние, продължаваше да говори, произнасяйки неясно думите, а очите й блестяха диво в мрака, докато се полюляваше на седалката срещу него.
— Лейди Харингтън никога няма да ти прости това, нали знаеш — бе казал той, разкъсван между желанието да й удари такъв шамар, че да я завърти на триста и шейсет градуса, и копнежа да я прегърне, да я помилва и да отмахне влажните кичури, полепнали по лицето й.
— Ах, за какво ли ни е притрябвала — изсумтя Агнес. — Прилича на патица.
Това го принуди да се разсмее въпреки обзелото го притеснение; в известен смисъл Агнес беше права — и то не само по отношение на външния вид на лейди Харингтън. От момента, когато съдбата на Уилям се промени и той започна да се издига към върха, заеман сега от него, по-незначителните аристократи — от тези, които са пропилели състоянието си с пиене и хазарт, чиито имения скрито се рушат — направо се избиват за честта да се радват на компанията му.
— Това не е оправдание — упрекна той жена си, — да се държиш с домакинята в този дух.
— Дух, дух, дух, дух — гласът на Агнес се понесе като кашлица, отеквайки зловещо в купето, докато екипажът подрънкваше със звънци, и летеше през мрака. — Светия Дух…
— Уилям?
Това е гласът на Шугър, която лежи гола до него в леглото, и го призовава обратно към действителността.