Кралят
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #12
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ИБИС
- ISBN: 9786191570980
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят». Краткое содержание книги:
„Обичам те.“
Когато времето им бе изтекло, това бе единственото, което искаха да му кажат.
Не: „Бъди добър крал“. Не: „Последвай примера ми“. Не: „Накарай ме да се гордея с теб или…“.
„Обичам те.“
Това бе свързващата нишка, дори през вододела на смъртта и времето.
И когато си представяше появата на сина си на този свят, Рот бе адски сигурен, че едно от първите неща, които щеше да му каже, бе: „Обичам те“.
– Рот?
Гласът на Сакстън го накара да подскочи и той се обърна.
– Да? Извинявай, бях се отнесъл.
– Приключих с канцеларската работа от миналата и тази нощ.
Рот отново се обърна към прозорците, които не можеше да види.
– Бързо си се справил.
– Всъщност вече е три часът сутринта. Седиш тук близо пет часа.
– О.
И все пак не помръдна.
– Повечето от братята си тръгнаха отдавна. Фриц все още е тук. Чисти на горния етаж.
– О.
– Ако не се нуждаеш от нещо…
– Всъщност има едно – чу се да казва той.
– Разбира се. С какво мога да помогна?
– Трябва да направя нещо за сина ми.
– Завещание?
Докато обмисляше идеята си в подробности, Рот изпита мъничко страх. Господи, не беше ли логично да си помислиш, че преломните моменти в живота би трябвало да идват с крайпътен знак, който да ти каже в коя посока да поемеш и да те предупреди да намалиш скоростта!
Но разбира се, неговата шелан беше бременна много преди да навлезе в периода си на нужда.
Така че животът винаги правеше каквото си поиска.
– Да. Нещо такова.
72
Рот удържа на думата, която беше дал на своята шелан, и наистина се върна призори.
Докато яздеше бавно към дома, той бе толкова изтощен, че едва се държеше в седлото. Но разбира се, имаше и друга причина да напредва бавно.
Макар да бе излязъл сам, не се връщаше по същия начин.
Сега по земята зад него и коня му се влачеха шест мъртви тела и още две бяха прикрепени за задната част на седлото. Труповете на земята бяха завързани с въжета около глезените, другите два се задържаха към коня с кукички и мрежа.
От останалите му жертви не беше останало достатъчно, за да ги вземе със себе си.
Не усещаше никаква друга миризма, освен кръвта, която бе пролял.
Не чуваше никакъв друг звук, освен приглушеното шумолене на телата по пръстта на пътя.
Не знаеше нищо друго, освен това, че до един ги беше убил с голи ръце.
Гористата долчинка, през която яздеше, бе последното, което му оставаше да прекоси, преди да стигне до замъка… И ето, в мига, в който излезе измежду дърветата, той се издигна пред него в цялата си грозота.
Не се радваше на онова, което бе сторил. За разлика от котката в плевнята, мишките, които той бе убил, не му бяха доставили удоволствие.
Но докато си мислеше за нероденото си дете, Рот знаеше, че бе направил света по-сигурно място за него. А когато си спомнеше обичната си шелан, както и смъртта на собствения си баща, прекрасно си даваше сметка, че онова, което бе така нетипично за характера му, се бе оказало повече от необходимо.
Подвижният мост над крепостния ров начаса се спусна, сякаш го бяха очаквали.
И действително беше така.
Ана изтича по дебелите греди, а гаснещите лунни лъчи играеха в тъмната ѝ коса и червените ѝ одежди.
Познаваше я от толкова малко време, измерено в отминали сезони, но въпреки това, при всичко, което се бе случило, имаше чувството, че са прекарали заедно цял един живот.
Братята бяха с нея.
Докато дърпаше юздите, Рот разбра, че е видяла всичко – закри устата си с ръце и Торчър трябваше да я улови за лакътя, за да не падне.
Щеше му се да не беше идвала. Ала връщане назад нямаше.
Скочи от седлото, въпреки че все още не бе достигнал моста, остави коня, където беше, и пое по дебелите греди.
Помисли си, че може би тя ще побегне от него, но стана тъкмо обратното.
– Добре ли си? – попита го Ана, докато се хвърляше в обятията му.
Немощни, ръцете му се обвиха около нея.