Кралят
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #12
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ИБИС
- ISBN: 9786191570980
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят». Краткое содержание книги:
– Бет, ултразвукът не показва това, което се надявах да видя. Пулсът на бебето отслабва, а ти все още кървиш обилно. Ще трябва да го извадим, окей? Сигурна съм, че имаш отлепване на плацентата и двамата сте в опасност.
Единственото, което Бет бе в състояние да стори, бе да погледне към Рот.
– Какво да правим?
С глас толкова пресеклив, че думите едва се разбираха, той отговори:
– Нека оперира заедно с Мани, окей?
– Добре.
Доктор Джейн пак се появи пред нея.
– Ще трябва да те приспим… не искам да ти слагам епидурална инжекция, защото нямаме време.
– Добре. – А после се обърна към Рот: – Обичам те. О, господи… бебето…
74
Единственото, с което Рот разполагаше, бяха миризмите в стаята. Антисептици. Кръв – тя го ужасяваше. Страх – от неговата Бет и онези, които я бяха наобиколили. Спокойна, трезва мисъл откъм доктор Джейн, Мани и Елена.
Можеше само да се надява, че именно тази последна миризма ще ги спаси.
Изведнъж се появи нещо ново. Стипчиво.
А после нещо до него изскърца, сякаш някой беше придърпал стол. След което една тежка ръка го натисна надолу, за да седне, и улови десницата му толкова силно, че едва не му смаза костите.
Джон Матю.
– Здрасти, мой човек – каза Рот, осъзнал внезапно, че времето сякаш бе спряло. – Здравей… мой човек.
В крайна сметка единственото, което Рот можеше да стори, бе да стисне ръката на брат си също толкова силно… И двамата останаха така, един до друг, вкаменени, докато край тях се чуваха медицински термини, отекваше металически звън, долавяше се съскане на машини.
Гласът на доктор Джейн бе така спокоен. Също като отговорите на Мани.
Те бяха пълна противоположност на ситуацията – колкото по-страшно ставаше всичко, толкова по-съсредоточени и овладени бяха те.
– Окей, държа го…
– Чакай, да не би вече да се случва? – обади се Рот.
Единственият отговор, който получи, бе изсвирването до него.
А после… първото проплакване на новороденото.
– Жив ли е? – попита Рот като пълен идиот.
Ново изсвирване.
А след това той напълно забрави за сина си.
– Бет? Ами Бет?
Никой не отговори.
– Бет? – изкрещя той. – Джон, какво става, по дяволите?
Въздухът тегнеше от мирис на кръв. Плътен. Толкова плътен.
Не можеше да диша. Не мислеше. Дори не беше жив.
– Бет – прошепна той в мрака.
Мина цяла вечност, преди доктор Джейн да се приближи. По близостта и посоката на гласа ѝ разбра, че е коленичила пред него.
– Рот, имаме проблем. Бебето е добре, Елена го преглежда. Но Бет продължава да кърви, дори и след като затворих матката ѝ след цезаровото сечение. Кърви прекалено обилно и няма никакви признаци на съсирване. Най-сигурното решение е да направим хистеректомия. Знаеш ли какво представлява това?
Говореше му така, сякаш беше глупав… и добре, че го правеше.
– Не. – Въпреки че беше чувал думата. По дяволите, в този момент трябваше да му обясняват и най-простичките неща.
– Налага се да извадя матката ѝ. Не го ли направя, тя ще умре, Рот. Това означава, че повече няма да може да има деца…
– Не ме е грижа за нищо друго, освен за нея. Каквото трябва да направите – направете го. Веднага.
– Окей. Да действаме, Мани.
– Къде е синът ми! – извика Рот изведнъж. – Дайте ми сина ми!
Не мина дори миг, преди някой да сложи мъничко вързопче в ръцете му. Толкова лек. Прекалено лек, за да е жив… и все пак синът му бе топъл и дишаше. Изпълнен с живот.
Рот искаше да го прегърне, защото неговата шелан бе в това дете. Във всяка молекула от живото му телце, тя бе с него… и това означаваше, че докато притиска бебето до гърдите си… притиска своята Бет.
– Какво става? – прошепна, без да очаква отговор.
Остави сълзите си да падат на воля. Навярно мокреха личицето на сина му.
Кой го беше грижа, по дяволите.
75
Бет изплува от мъглата на несъзнанието като коркова тапа, изскачаща на повърхността на спокойна вода.
И изкрещя в мига, в който мозъкът ѝ заработи:
– Рот…!
– Тук сме, тук сме.
Бет се завъртя рязко в болничното легло, при което коремът ѝ бурно се възпротиви.
А след това нищо нямаше значение. Седнал до леглото ѝ в стол, който не беше достатъчно голям, за да го побере, мъжът ѝ държеше техния син в обятията си… и двамата си приличаха като две капки вода.
Риданието, което се изтръгна от нея, беше напълно неконтролируемо, надигна се толкова мигновено, че почти изригна от душата ѝ. И, човече, как само я заболя коремът.