Сага за Форсайтови

Париж изглеждаше весел със своите сияещи лъчевидни булеварди, а това просто дразнеше Соумс. Той вървеше бавно, вирнал с любопитство нос. Този път искаше да разбере всичко френско. Нали Анет беше французойка? Много нещо можеше да извлече от своето пътуване, стига да съумее. При това завидно настроение щяха на три пъти да го сгазят на Плас де ла Конкорд. На Кур ла Рен, където се намираше хотелът на Айрин, се озова почти ненадейно, още преди да бе решил как ще постъпи. Отиде до реката и видя зад гъстите листа на платаните бялото, приветливо здание със зелени тенти над прозорците. Реши, че ще бъде по-добре да я срещне случайно на публично място, вместо да се изложи на риска да я посети, и седна на пейка, откъдето можеше да наблюдава входа. Нямаше още единайсет — беше малко вероятно да е излязла. Няколко гълъба пристъпваха и чистеха перата си в слънчевите кръгове между сенките на платаните. Минаващ работник в синя блуза им хвърли трохи от хартията, в която бе завил обяда си. Бавачка с панделки водеше две момиченца с плитчици и кюлотки с воалчета. Мина карета с кочияш в тъмносиня униформа и черен цилиндър. Всичко това се стори на Соумс превзето, с някаква остаряла живописност. Театрален народ бяха тия французи! Запали цигара — пушеше рядко! — обиден, че съдбата го бе запратила в чужбина. Нямаше да се учуди, ако Айрин харесва този живот — тя не бе била никога напълно англичанка… дори по външност! И започна да гадае кой от тия прозорци под зелените тенти може да е нейният. Как трябва да изрече това, за което бе дошъл, за да може да пробие стената на гордата й упоритост? Запрати угарката от цигарата си по един гълъб и помисли: „Не мога да стоя вечно тук да си преплитам пръстите. По-добре да се откажа и да я посетя привечер.“ Но продължи да седи; часовникът удари дванайсет, след това и половина. „Ще чакам до един — помисли той; — щом веднъж съм дошъл.“ Но в същия миг стана, отдръпна се, седна отново. От хотела излезе жена в кремава рокля и се отдалечи под бежовия си чадър. Айрин! Той почака, докато тя отмина достатъчно, за да не го познае, после тръгна подир нея. Тя вървеше без определена цел, в посока — ако не бе забравил! — към Булонската гора. Почти половин час вървя той подир нея, на прилично разстояние по другия тротоар, докато тя навлезе в самата гора. Дали не отиваше все пак на среща? Някой проклет французин… от ония Bel ami187, които знаят да се въртят само около жените… Прочел бе романа с мъка, но и с отвратителна наслада. Вървеше упорито по сенчестата алея, изгубвайки от време на време Айрин при завоите. Спомни си как някога, много отдавна, изгарян от ревност, се бе промъквал зад дърветата и пейките на Хайд парк, за да ги търси глупаво, сляпо, нея и младия Босини. Пътеката правеше остър завой и, когато ускори ход, той се озова пред Айрин, седнала край малък фонтан — малка зеленикавобронзова Ниоба, с обвити от разпилените коси бедра, загледана в езерцето, което бе изплакала. Озова се така ненадейно, че отмина, преди да се обърне и да свали шапка. Тя не трепна. Винаги бе имала необикновено самообладание… едно от нещата, които най-много го възхищаваха и дразнеха, защото никога не можеше да разбере какво мисли тя. Знаеше ли, че е вървял подир нея? Самообладанието й го ядоса; без да се опитва да обясни присъствието си, той посочи съкрушената малка Ниоба и каза: