Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
Когато, веднага след вечеря, Уинифред отиде да целуне баща си за лека нощ, той я погледна така въпросително и отчаяно, че тя вложи в гласа си цялото спокойствие, което можа да намери в себе си.
— Всичко е наред, мили татко, не се тревожи; не ми трябва никой… той е съвършено безобиден. Ще се тревожа, само ако ти се вълнуваш. Лека нощ, бог да те пази!
Джеймс повтори думите „Бог да те пази!“ така, сякаш не ги разбираше напълно, а погледът му я изпрати до вратата.
Тя се прибра у дома си преди девет и отиде право горе.
Дарти лежеше в своята стая, преоблечен от глава до пети, с тъмносин костюм и лачени пантофки; скръстил бе ръце над главата си, от устата му се подаваше угаснала цигара.
Уинифред си припомни — странно и смешно! — цветята в сандъчетата на прозореца, повехнали след горещ летен ден; полегнали или, по-точно, изправили отново стъбълца, изгорели, но все пак отдъхнали след залеза на слънцето. Роса бе освежила сякаш и опарения й съпруг.
Той запита без сили:
— Предполагам, че си била на Парк Лейн. Как е старият?
Уинифред не можа да се сдържи и отвърна горчиво:
— Не е умрял още.
Той трепна, съвсем явно трепна.
— Слушай, Монти — заяви тя, — не ще допусна никой да го тревожи. Ако не възнамеряваш да се държиш прилично, можеш да си вървиш, откъдето си дошъл, да отидеш, където щеш. Вечеря ли?
— Не.
— Искаш ли да вечеряш?
Той сви рамене.
— Имоджин ми предложи вече. Не пожелах да вечерям.
— Имоджин! — Във вълнението си Уинифред я бе забравила.
— Видя я, значи! Какво каза тя?
— Целуна ме.
Уинифред видя с дълбоко огорчение как насмешливото мургаво лице се проясни. „Да — помисли тя, — държи на нея, а мене не иска и да ме знае.“
Погледът му блуждаеше из стаята.
— Знае ли? — запита той.
Уинифред разбра изведнъж: ето оръжието, което й трябваше! Той не искаше децата да узнаят.
— Не. Знае само Вал. Другите не знаят; знаят само, че си заминал.
Чу, че той въздъхна с облекчение.
— Но ще узнаят — каза твърдо тя, — ако ми дадете повод за това.
— Добре — промълви той. — Удряй! И без това съм повален!
Уинифред се приближи към леглото.
— Слушайте, Монти! Не желая да те засегна. Не желая да те огорчавам. Няма да намеквам за нищо. Няма да се вълнувам. Какъв смисъл? — Замълча за миг. — Но не мога да понасям повече това положение и няма да го понасям! Най-добре е да ти го заявя още отсега. Ти ми причини много страдания. Но аз те обичах някога и затова…
Сведеният поглед на сивозелените й очи срещна неговите тъмни очи, полузакрити от натежалите клепачи; тя докосна неочаквано ръката му, обърна се и тръгна за своята стая.
Там стоя дълго пред огледалото, като играеше с пръстените си и мислеше за този унил, почти чужд мургав мъж в леглото на съседната стая. Тя наистина „не се вълнуваше“, само чувстваше ревност към това, което бе преживял, а от време на време и мъничко състрадание.
Чужда нощ
Соумс чакаше упорито пролетта — нелека задача за човек, който разбира, че времето минава, а пилето си е все в гората, без изгледи да го улови, и в паяжината не се вижда никакъв пробив. Мистър Полтид не съобщаваше нищо, освен че наблюдението продължава и струва страшно много пари. Вал и братовчед му бяха заминали за бойното поле, откъдето идваха вече по-благоприятни новини; Дарти се държеше засега прилично, Джеймс беше здрав, работите на Соумс преуспяваха просто страхотно… нямаше какво да го тревожи освен факта, че е „вързан“ и не може да предприеме никаква стъпка в каквато и да е посока.
Той не бе прекратил напълно посещенията си в Сохо, защото не можеше да остави у двете дами впечатлението, че е „изоставил играта“, както би се изразил Джеймс — всеки миг би могло да се наложи да я продължи. Но беше така сдържан и предпазлив, че често минаваше покрай ресторант Бретан, без да влезе, и дори бързаше да се измъкне от тия места, които събуждаха чувство за незаконно притежание.
Скитайки така в една майска нощ, той стигна до Риджънт Стрийт и попадна сред тълпа, която не бе виждал досега: всички крещяха, свиркаха, танцуваха, блъскаха се — смешни, безумно весели, с изкуствени носове и зурли, с детски свирки и дълги пера, с всевъзможни идиотщини. Мейфкинг! Е добре, освободили бяха Мейфкинг от обсадата! Чудесно! Оправдание ли беше това? Кои, какви бяха тия хора, откъде бяха нахълтали в Уест енд? Гъделичкаха го по лицето, свиркаха в ушите му. Млади жени му викаха:
— Не бой се, мухльо!
Някакъв младеж събори цилиндъра му и той едва можа да си го намери. Фойерверки избухваха просто под носа, в нозете му. Беше изненадан, раздразнен, възмутен. Този човешки поток се изливаше отвред, сякаш се бяха отворили някакви шлюзове, за чието съществуване той бе чувал може би, но никога не бе го смятал възможно. Това беше, значи, простолюдието, неизброимото живо отрицание на аристократизма и форсайтизма! Това беше… Господи!… демокрацията! Вонеща, креслива, отвратителна! В Ист енд, дори в Сохо, може би… но тук, на Риджън Стрийт, на Пикадили! Къде беше полицията? До 1900 година, въпреки своето форсайтовско богатство, Соумс не бе виждал нито веднъж този отхлупен котел; а сега, когато надникна в него, просто не можеше да повярва на очите си. Беше наистина неописуемо! Тия хора нямаха никакви спирачки, той сигурно им се струваше смешен; грубо, просташко, ухилено гъмжило… Какъв смях! За тия хора нямаше нищо свято! Нямаше да се учуди, ако започнат да трошат прозорци! Тази креслива, свиркаща, танцуваща дервишка тълпа гъмжеше по Пел мел покрай величествените сгради, където се плащаха по шейсет лири за правото да влезеш184. Хората от собствената му класа я разглеждаха със сдържано любопитство от прозорците на своите клубове. Не разбираха! А това беше нещо сериозно… може да се стигне бог знае докъде! Тълпата беше сега весела, но някой ден можеше да нахлуе в по-друго настроение! Спомни си бунта през осемдесетте години, когато беше в Брайтън: бяха чупили, държали бяха речи. Той изпитваше не толкова страх, колкото дълбока изненада. Тия хора бяха истерични… а това не беше английска черта! И за какво? Само заради освобождаването на някакво градче колкото… Уотфорд185, на шест хиляди мили оттук. Сдържаност, самообладание! Къде останаха тези качества, по-скъпи за него от самия живот, тези необходими допълнения на собствеността и културата? Не, това не беше английска черта! Не беше английска черта! Така мислеше Соумс, докато си проправяше път напред. Сякаш бе зърнал изведнъж как някой изземва от книжата му договора за „спокойно владение“ или бе съзрял някакво чудовище, което се влачи към бъдещето, а сянката му пълзи пред него. Такава липса на сдържаност, на почтителност! Сякаш бе открил изведнъж, че девет-десети от англичаните са чужденци. Ако е така… всичко може да се очаква!
184
В аристократическите клубове.
185
Градче в графство Херфордшир.