В капана на времето [bg]

— Джейми я взе — казах аз. — Той като че ли се разбира много добре с племенницата си. — Пак си спомних как ѝ говореше тихо и плачеше.

Джени кимна.

— Да, помислих си, че ще се утешат взаимно. Той не спи добре тези дни, нали?

— Не — отвърнах тихо. — Има много грижи.

— Сигурно. — Погледна към леглото зад мен. Иън беше станал още призори, за да нагледа животните. Конете, които щяха да тръгнат с мъжете, трябваше да се подковат и да им се намерят оглавници.

— На бебе можеш да говориш — каза тя внезапно — Наистина да му говориш. Можеш да му кажеш всичко, колкото и глупаво да се стори на някой друг, който може да те разбере.

— О, и ти си го чула? — Тя кимна, загледана в бузката на Катрин. Малките тъмни мигли лежаха на светлата кожа, защото беше затворила очи от екстаз.

— Да, но ти не се тревожи — добави и ми се усмихна с нежност. — Не че не може да говори с теб; знае, че може. Но с бебе се говори иначе. То е човек и знаеш, че не си сам, но не разбира думите ти и не се тревожиш какво ще си помисли за теб или как ще се почувства. Можеш да излееш сърцето си, без да си подбираш приказките или да спестяваш нещо — а това е утеха за душата.

Говореше съвсем делово, сякаш това беше всеизвестен факт. Зачудих се дали и тя говори така на детето си. Широката уста, също като на брат ѝ, се изви леко на една страна.

— Така им говориш и преди да се родят — каза тихо. — Ти сигурно знаеш?

Отпуснах ръце на корема си.

— Да, знам.

Тя притисна палец към бузката на детето, за да прекъсне сученето, и с ловко движение вдигна малкото телце, за да го намести под пълната гърда.

— Мислех си, че сигурно затова жените са тъжни след раждане — каза тя, сякаш мислеше на глас. — Говориш им и мислиш за тях, познаваш ги, докато са в теб, представяш си ги. После се раждат и са различни — не както си ги виждала. И ги обичаш, разбира се, и ги опознаваш… но все пак, онова дете, на което си говорила със сърцето си, вече го няма. Нещо като мъка по нероденото дете, макар че роденото е в ръцете ти. — Наведе се и целуна дъщеря си по главата.

— Да — казах аз. — Преди… е просто възможност. Може да е син или дъщеря. Просто дете, хубаво дете. След това се ражда и всичко, което е могло да бъде, си отива, защото то вече е такова каквото е.

Тя се залюля нежно напред-назад и малката ръка, която стискаше зелената коприна на халата ѝ, започна да се отпуска.

— Ражда се дъщеря и синът, който е могла да бъде, вече е мъртъв — каза тихо. — Хубавото дете на гърдите ти убива хубавото дете, което си си мислила, че носиш. И ти плачеш за непознатото, за отишлото си, докато не опознаеш детето, което имаш, и тогава то вече не може да е друго, освен каквото е, а ти се изпълваш единствено с радост. Но дотогава често плачеш.

— А мъжете… — казах аз, като мислех за Джейми, който шепне тайните си на едно дете.

— Да. Те прегръщат децата си и усещат всичко, което може да бъде, и това, което никога няма да е. Но те не плачат така лесно за неща, които не познават.