Джонатан Стрейндж и мистър Норел

Чайлдърмас се отпусна с въздишка на един стол.

— Какво сте ме зяпнали, за Бога? — той махна към прислужниците. — Матю, нямаш ли си работа? Лукас, донеси ми чаша вода!

Чайлдърмас все още се чувстваше слаб и замаян, но гаденето му премина. Той можеше да си представи пейзажа с най-малки подробности. Видението беше заседнало в главата му. Можеше да усети самотата му, неземната му атмосфера, но вече не се страхуваше, че ще се изгуби в него. Сега беше в състояние да мисли.

Лукас се върна с винена чаша и гарафа с вода върху поднос. Той напълни чашата и Чайлдърмас я изпи.

Чайлдърмас знаеше едно заклинание — заклинание за разкриване на магия. То не можеше да покаже каква е магията или кой я е направил; просто установяваше дали има действие на магия или не. Поне такова беше предназначението му. Чайлдърмас го бе опитвал само веднъж и нищо не се беше случило. Той не беше успял да разбере дали е подействало или не.

— Напълни отново чашата.

Лукас се подчини.

Този път Чайлдърмас не изпи водата. Вместо това произнесе няколко думи. После вдигна чашата срещу светлината и надзърна през нея, като я въртеше бавно и оглеждаше всяка част от стаята.

Нямаше нищо.

— Дори не знам какво търся — промърмори Чайлдърмас и се обърна към Лукас: — Ела. Имам нужда от помощта ти.

Те се върнаха в библиотеката. Чайлдърмас отново вдигна чашата, произнесе думите и погледна през нея. Нищо.

Той се приближи към прозореца. За миг му се стори, че в дъното на чашата вижда нещо подобно на бисер бяла светлина. — На площада — каза Чайлдърмас.

— Какво има на площада? — попита Лукас.

Чайлдърмас не отговори, само погледна през прозореца. Калният паваж на „Хановер Скуеър“ беше покрит със сняг. Черните парапети, които ограждаха централната му част, ясно се открояваха на снежната белота. Снегът продължаваше да вали и духаше силен вятър. Въпреки това на площада имаше няколко души. Знаеше се, че мистър Норел живее на „Хановер Скуеър“, и хората идваха там с надеждата да го зърнат. Точно в този момент един джентълмен и две млади дами (и тримата явни фанатици на тема магия) стояха пред къщата и възторжено я наблюдаваха. Малко по-нататък тъмнокос млад мъж стоеше облегнат на парапета. До него имаше продавач на мастило с окъсано палто и малко буренце мастило на гръб. Вдясно от тях имаше друга дама. Беше се обърнала с гръб към къщата и бавно вървеше в посока към „Хановер Стрийт“, но Чайлдърмас имаше чувството, че само допреди малко и тази дама е била сред зяпачите. Тя беше модно и скъпо облечена в тъмнозелено палто, обшито по ръбовете с кожи от белка, и носеше голям маншон от същата кожа.

Чайлдърмас добре познаваше продавача на мастило — често купуваше мастило от него. Другите му се сториха непознати.

— Познаваш ли някого? — попита той.

— Онзи с тъмната коса — Лукас посочи младия мъж, който стоеше облегнат на парапета. — Това е Фредерик Марстън. Идвал е тук няколко пъти да моли мистър Норел да го вземе за чирак, но мистър Норел винаги отказваше да го приеме.