— Джеръми! Откъде се появи тази вода? Там, където стоеше мисис Стрейндж.
Джеръми Джоунс поднесе свещник към подножието на стълбището. На земята имаше голяма локва. После той и Стрейндж огледаха тавана и стените. Другите слуги също се заинтересуваха, а след тях и джентълмените.
Докато мъжете се занимаваха с локвата, мисис Еъртън и дамите тихо отведоха Арабела.
Коридорът на Ашфеър беше старомоден като всичко останало в къщата. Той бе облицован с ламперия от бряст, боядисан в млечнобяло. Подът беше покрит с гладки каменни плочи. Един от слугите предположи, че водата може да се е процедила през камъните, затова отиде да донесе железен прът, за да провери дали някоя от плочите не е хлабава. Но не успя да ги помръдне. Нямаше и следи от капеща вода. Някой друг подхвърли, че е възможно двете кучета на капитан Еъртън да са донесли водата. Кучетата бяха обстойно огледани. Козината им беше съвсем суха. След това разгледаха самата вода.
— Черна е и съдържа ситни частици от нещо — отбеляза Стрейндж.
— Прилича на мъх — каза Джеръми Джоунс.
Те продължиха да недоумяват и възклицават, докато липсата на всякакъв напредък ги накара да изоставят начинанието си. Скоро след това джентълмените си тръгнаха, като взеха със себе си и съпругите си.
В пет часа Джанет Хюз се качи в спалнята на господарката си и я намери в леглото. Арабела дори не си беше направила труда да съблече черната рокля. Когато Джанет я попита дали се чувства зле, тя отвърна, че ръцете я болят. Джанет помогна на господарката си да се съблече и отиде да съобщи на Стрейндж.
На втория ден Арабела се оплака от болка, която започваше от върха на главата и обхващаше цялата дясна половина от тялото й до стъпалата (или поне така предположиха, след като я чуха да казва, че я боли „от короната до върховете на корените“). Това достатъчно разтревожи Стрейндж, за да повика мистър Нютън, лекаря към църквата на Стретън. Същия следобед мистър Нютън пристигна в Клън, но освен болката не намери нищо обезпокоително и безгрижно си тръгна, като каза на Стрейндж, че след ден-два ще намине пак.
На третия ден тя издъхна.
Част III
Джон Ъскглас
Мистър Норел от „Хановер Скуеър“ твърди, че съвременната магия трябва да се отърси от всичко свързано с Джон Ъскглас, тъй както старо палто се изтръсква от молците и прахта. Какво ще остане според него? Премахнете Джон Ъскглас — и ще останете с празни ръце.
Джонатан Стрейндж, Пролог към История и практика на английската магия.
изд. Джон Мъри, Лондон, 1816
45
ПРОЛОГ КЪМ „ИСТОРИЯ И ПРАКТИКА НА АНГЛИЙСКАТА МАГИЯ“
от Джонатан Стрейндж
ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ МЕСЕЦИ на 1110 година в Северна Англия се появила непозната войска. Първата вест за нея дошла от място, наречено Пенлоу, на двадесет-тридесет мили северозападно от Нюкасъл. Никой не знаел откъде е дошла — хората смятали, че нашествениците са шотландци или датчани, или може би дори французи.
До началото на декември армията превзела Нюкасъл и Дърам и продължила на запад. Стигнала до Алъндейл, малко каменно селище, разположено високо сред хълмовете на Нортумбрия, и една нощ направила бивак край блато извън града. Жителите на Алъндейл били овцевъди, не войници. Градът нямал стени, които да го пазят, а най-близките войски били на тридесет и пет мили от него и се готвели да бранят замъка Карлайл. Жителите на града стигнали до извода, че ще е най-добре да побързат да се сприятелят с чуждоземната войска. С тази задача се заели няколко красиви млади жени, група смели девойки, твърдо решени да спасят себе си и съгражданите си както могат. Но когато отишли в лагера на войската, ги обзел страх и те се разколебали.
В лагера било зловещо и тихо. Валял гъст сняг и чуждоземните войници лежали на заснежената земя загърнати в черните си пелерини. Отначало младите жени помислили, че войниците са мъртви — впечатление, подсилено от големия брой гарвани и други черни птици, накацали из лагера, както и от неподвижните пози на войниците, — но те не били мъртви: от време на време някой от тях ставал и отивал да нагледа коня си или да пропъди някоя птица, която се опитвала да го клъвне по лицето.
Когато младите жени се приближили, някакъв войник станал да ги посрещне. Една от жените преборила страха си, отишла при него и го целунала по устните. Кожата му била много бледа (блестяла като лунна светлина) и без нито един недостатък. Косата му била дълга и права като тъмен водопад. Костите на лицето му били неестествено фини и изпъкнали. Изражението му било сериозно. Сините му очи били продълговати и коси, а веждите — тънки и тъмни, като нарисувани с мастило, и странно завити по краищата. Това ни най-малко не смутило момичето. То било чувало, че всички датчани, шотландци и французи, които някога са се раждали, са приказно красиви.
