Виелица на сенките [bg]

— Има — след кратко замисляне отвърнах аз. — Но няма да ни свърши работа.

— Защо?

— Едва ли ще ни позволят да се изкатерим по стената с въже. Освен това нямаме толкова дълго въже.

— Това ли е единственият начин?

— Ами… Може да опитаме и през градската канализация, но там…

Наложи се да направя пауза, тъй като един огнен метеорит удари по близката горичка и изгори отряд кавалерия на противника.

— Но там долу всичко е преградено с решетки. А и отново ще трябва преди това да се приближим до стените. Макар че имам една идея… Градските стени продължават в Студено море. Мисля, че рибарите, които живеят близо до града, отдавна са избягали или са се скрили в града. Ако се огледаме, можем да намерим някоя лодка.

— Нищо няма да се получи! В Бастиона, който охранява входа на градското пристанище, има гноми с оръдия. Веднага ще направят на трески всяка лодка. И ще станем храна за рибите!

— Няма да ни направят, Халас! — успокои го Кли-кли. — Ще те сложим в лодката, така че от Бастиона да те видят и да не стрелят.

— Аз?! В лодката?! Няма начин! Няма да се кача!

— Ще се качиш и още как! Ако искаш Неназовимия да се върне обратно в Ледени игли, ще се качиш! И ще викаш на собствения си език с всички сили, за да те чуят гномите в Бастиона. Че иначе като нищо ще ни гръмнат — Еграсса изобщо не обръщаше внимание на мрънкането на гнома. — Вземи мотиката и счупи ето това.

И елфът му подаде някакъв кристал.

— Какво е това? — полюбопитства Кли-кли.

— Това нещо ми го даде Маркауз още в Заграбия. А на него му го е дал Арцивус. Казал когато наближим, да го счупим — и Орденът ще узнае.

— Действително, накъде по-близо? — изръмжа Халас и замахна с мотиката.

Гномът успя да счупи кристала на втория опит. Камъкът се пръсна като обикновено стъкло и… И нищо не се случи.

— А сега какво? — глупаво казах аз.

— Откъде да знам? — Еграсса вече беше на седлото. — Наредиха ми да го счупя, когато настъпи момента. Направихме го, сега на ход е Орденът. Далеч ли е от тук до Студено море, Гарет?

— Не е близо. Трябва да пресечем полето, после ей онази гора, а след това има още около петстотин ярда до брега.

— Ще се промъкнем! Дръжте се плътно един до друг и не изоставайте! Ако някой загуби коня си или просто падне, да вика с всички сили.

Тук елфът беше прав — наоколо бушуваше битка и този, който изостане, просто можеше да не го чуем.

Излетяхме от горичката и се насочихме към тъмнеещата гора. Пази ни, Сагот! Колко далече беше само! Пространството пред нас беше празно, но не за дълго. Забивах пети в хълбоците на коня и само се молех да не падна. Изкачихме малък хълм, спуснахме се надолу и се озовахме в празен (относително) военен лагер на Неназовимия. „Раците“ изглеждаха много изненадани от нашата поява. На пътя ни се изпречи само един, но Змиорката стъпка смелчагата с коня си и ние като вихър полетяхме точно в тила на вражески копиеносци. Те не ни забелязаха, бяха прекалено заети да избягват сипещите се от небето изумрудени искри. Падайки на земята, искрите се превръщаха в огромни змии, които започваха да плюят зелени сфери. Бързо завихме наляво, като едва не стигнахме до градските стени, и изведнъж в задницата на коня на Халас се заби стрела, изстреляна от някакъв нетърпелив стрелец. Без да забавя (чудя се как изобщо успя?!), Мумр сграбчи гнома от обезумялото от болка животно и го метна напречно пред себе си.