Вълците от Кала

Роланд не успя да скрие изненадата си.

— Той се промени. Не го искаше, твърде е умен и смел, но се промени. Не в отношението си към мен, а към сина ми. През последната седмица и половина. Бени… недоумяваше. Чувстваше, че става нещо, но не знаеше какво. Аз знаех. Твоето момче сякаш вече не искаше да дружи с него. Запитах се каква може да е причината. Отговорът изглеждаше ясен. Като бял ден.

Роланд изостана от фургона на Овърхолсър. Шибна животните с юздите и те ускориха ход. Отзад се чуваше детски шепот, леко похъркване и звън на сбруи. Роланд бе накарал Джейк да събере в една кутия дребни вещи от децата и той го беше направил. Беше работливо момче и никога не бягаше от задълженията си. Тази сутрин носеше шапка срещу слънцето и пистолета на баща си. Седеше на единайсетия фургон с един от хората на Естрада. Слайтман сигурно също бе добър човек, но се беше забъркал в твърде сериозна каша.

— Джейк ви е видял в Когана, когато сте докладвали — каза Роланд.

Слайтман присви очи, сякаш изпита болка.

— Ето какво било. Да, усещах, че има нещо… или поне ми се струваше… Мамка му.

Роланд погледна на изток. Небето беше просветляло, но още не се виждаше прах. Това беше добре. Вълците щяха да се появят скоро след прашния облак. Роланд зададе втория въпрос. Ако отговори отрицателно, Слайтман щеше да доживее идването на Вълците, независимо колко бързо препускаха сивите им коне.

— Ако го беше открил, Слайтман, ако беше намерил моето момче, щеше ли да го убиеш?

Слайтман отново си сложи очилата и се замисли; Роланд не знаеше дали разбира важността на въпроса. От отговора зависеше животът на този човек. Трябваше да реши бързо, защото наближаваха мястото, където щяха да спрат и да свалят децата.

Най-после Слайтман вдигна глава и срещна погледа на Роланд. Отвори уста, но не успя да заговори. Всичко беше ясно: той можеше да отговори на въпроса или да гледа Стрелеца в очите, но не и двете едновременно.

Слайтман отново сведе поглед към дъсчения под на фургона и каза:

— Да, предполагам, че щяхме да го убием. — Замълча; кимна; когато вдигна глава, една сълза капна върху дъските.

— Да, какво иначе? — Отново вдигна очи. — Направи го бързо и не позволявай момчето ми да види. Моля те.

Роланд отново шляпна конете с юздите. — Няма да съм аз този, който ще прекрати жалкия ти живот.

Дъхът на Слайтман секна. Когато бе отговорил, че е бил готов да убие едно дванайсетгодишно момче, за да запази тайната си, по лицето му се четеше известна гордост. Сега имаше и надежда и тя го правеше да изглежда грозно. Почти зловещо. Той издиша силно и каза:

— Разиграваш ме. Подиграваш ми се. Решил си да ме убиеш. Защо ще ме оставиш жив?

— Страхливецът преценява всичко през своя поглед. Нямам намерение да те убивам, ако не се наложи, Слайтман, защото обичам момчето си. Това поне трябва да разбираш. Любовта към едно дете.