Вълците от Кала
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #5
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Вълците от Кала». Краткое содержание книги:
— Сай, ако искаш да скриеш децата в някоя от пещерите, защо ще ги викаш обратно?
— Защото няма да ги крия в пещерите. Ще отидат там. — Роланд посочи на изток. — Господарката Оризия ще се гри жи за тях. Ще се скрият в оризовите ниви от тази страна на реката. Всички погледнаха, накъдето сочеше и тогава забелязаха и прашния облак. Вълците идваха.
— Нашите приятели идват, сладурче — отбеляза Сузана. Роланд кимна, после се обърна към Джейк:
— Тръгвай. Изпълнявайте каквото ви казах.
Джейк извади няколко предмета от кутията и ги подаде на близнаците Тавъри, после чевръсто прескочи канавката и тръгна по пътчето за мините, преминаващо по дъното на сухо дере. Бен и двамата близнаци го последваха. След малко Франсин Тавъри пусна една шапчица на земята.
— Добре — каза Овърхолсър. — Отчасти разбирам. Вълците ще видят джунджуриите и ще си помислят, че децата са тръгнали на север. Защо обаче ги изпращаш натам, а не направо в оризищата?
— Защото трябва да приемем, че Вълците надушват следите на плячката си като истински хищници — отвърна Роланд, после повиши глас: — Тръгвайте, деца! Първо големите! Дръжте се за ръце и вървете! Когато чуете изсвирването ми, веднага се връщайте!
Децата тръгнаха; Калахан, Сейъри Адамс, семейство Хавиер и Бен Слайтман им помагаха да се прехвърлят през канавката. Всички възрастни вършеха с готовност работата си; само бащата на Бени изглеждаше неуверен.
— Вълците ще тръгнат натам, защото имат причина да смятат, че децата са там — обясни Роланд, — но те не са глупави, Уейн. Ще търсят следи и ние ще им оставим. Ако могат да надушат плячката (а съм готов да заложа цялата оризова реколта на този град, че могат), „изпуснатите“ вещи ще ги убедят допълнително. След миризмата на основната група следите на другите четирима ще ги подмамят малко по-надалеч. Може да се подлъжат по тях, а може и да не ги заблудим. Това обаче няма значение.
— Да, но…
Без да обръща внимание на Овърхолсър, Роланд се обърна към бойците. Бяха общо седем. „Хубаво число — помисли си той. — Силно число.“ Погледна зад тях към прашния облак. Той се издигаше по-високо от вихрите на семинона и се приближаваше с ужасяваща бързина. Засега обаче нещата вървяха според плана.
— Слушайте добре — обърна се той към Заля, Маргарет и Роса; членовете на ка-тета му вече знаеха тази тайна, спо делена от Джейми на верандата на Джафърдсови. — Вълците не са нито хора, нито зверове, те са роботи.
— Роботи! — удивено възкликна Овърхолсър.
— Да, и нашият ка-тет вече се е срещал с такива. — Роланд си спомни една поляна, където последните стражи на големия мечок ги бяха нападнали. — Носят качулки, за да крият малките въртящи се предмети, които носят на главите си. Те вероятно са толкова широки и толкова високи. — Роланд показа размери от около пет на десет сантиметра. — Точно това Моли Дулин е улучила и отсякла с чинията си. Уцелила го с случайно. Ние ще се целим съзнателно.
— Мислещи шапчици — вметна Еди. — Те са тяхната връзка с околния свят. Без тях са мъртви.
— Целете се тук — заръча Роланд и вдигна ръка на два пръста над главата си.
— Ами гърдите… отворите на гърдите им… — заекна Маргарет.
— Това беше опашата лъжа. Целете се във върха на качулките им.
— Иска ми се да знам защо онзи ден наговори толкова много глупости — измърмори Тян.
— Надявам се, че ще доживееш да научиш.
Последните деца, най-малките, вече тръгваха по пътя през дерето, послушно хванали се за ръце. Най-големите сигурно се бяха отдалечили на около двеста метра. Толкова стигаше. Роланд се обърна към пазачите на децата:
— Сега ще ги извикам. Прехвърлете ги през канавката и ги водете между царевицата в два успоредни реда. — Посочи зад гърба си, без да се обръща. — Не е нужно да обяснявам колко е важно царевичните стъбла да останат непокътнати. Особено тези покрай пътя, които Вълците могат да видят.
Те кимнаха.
— Когато стигнете оризищата, влезте в един от каналите. Заведете ги до самата река и ги накарайте да залегнат неподвижно сред ориза. — Роланд разпери ръце. — Накарайте ги да се разпръснат. Вие застанете откъм реката. Ако има още Вълци, ще дойдат оттам.
Без да им даде възможност за въпроси, Роланд пъхна пръсти в устата си и изсвири.
Еди се озърна и с тревога забеляза колко се е приближил прашният облак. Това бе съвсем логично, когато човек знаеше тайната; сивите коне не бяха живи същества, а машини, направени като коне.
„Като конвой държавни шевролети“ — помисли си той.
— Роланд, бързи са! Дяволски бързи!
— Ще успеем.
— Сигурен ли си? — попита Роса.
— Да.
Най-малките деца вече се прехвърляха през канавката, хванати за ръце и с разширени от страх и възбуда очи. Манихеецът Кантаб и жена му Ара ги водеха. Тя ги насочваше през царевицата, като заръчваше дори да не докосват стеблата.