Вълците от Кала

— Моля за прошка, сай.

Роланд се обърна. Зад него стоеше сай Овърхолсър с шапка в ръце. Така приличаше по-скоро на скитник, отколкото на богат фермер. Очите му бяха големи и изпълнени с тъга.

— Няма защо да молиш за прошка, докато още нося шапката, която ми подари — каза тихо Стрелеца.

— Да, но… — Овърхолсър замълча, замисли се, после явно реши да говори направо. — Мислеше да вземеш Ройбен Кавера, за да пази децата, нали?

— Да.

— Червото му се спука отзарана. — Овърхолсър докосна корема си около мястото на апендикса. — Има треска и бъл нува. Сигурно ще умре от отравяне на кръвта. Някои оздравяват, но рядко.

— Съжалявам.

Роланд се замисли с кого да замени Кавера, едър мъж, който сякаш никога не изпитваше страх.

— Защо не вземеш мен на негово място?

Роланд го изгледа изненадано.

— Моля те, Стрелецо. Не мога да стоя и да гледам. Мислех, че мога… че трябва…, но не мога. Сърцето ми се свива.

Да, помисли си Роланд, явно тази мисъл наистина не му даваше мира.

— Жена ти знае ли, Уейн?

— Да.

— Съгласна ли е?

— Да.

Роланд кимна:

— Ела половин час преди зазоряване.

На лицето на Овърхолсър се изписа благодарност и той сякаш изведнъж се подмлади.

— Благодаря, Роланд! Благодаря! Много, много!

— Радвам се, че си с нас. Ще ме изслушаш ли за минутка?

— Да?

— Нещата няма да станат така, както обявих на голямото събрание.

— Заради Анди ли?

— Да, отчасти.

— Какво още? Да няма друг предател? Само не ми казвай, че е така.

— Искам само да ти кажа, че ако ще дойдеш с нас, трябва да ни подкрепяш във всичко. Ясно ли е?