Вълците от Кала
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #5
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Вълците от Кала». Краткое содержание книги:
— Тян?
— Ще дойде у отеца в пет часа.
— Добре. Ако до четири не свършим работата, трябва да отидеш сам.
— Мога да дойда с теб, ако искаш — предложи Калахан. Според китайците, ако спасиш някого, поемаш отговорност за живота му до края на дните си. Калахан не се беше замислял, но след като бе задържал Еди над пропастта при пещерата, му се струваше, че в това схващане има много истина.
— По-добре остани с нас — каза Роланд. — Еди ще се справи и сам. За теб имам друга задача. Освен копаенето.
— Нима? И каква е тя?
Роланд посочи прашните вихри, издигащи се към небето пред тях:
— Моли се на бога си да спре този проклет вятър.
— За окопа ли се тревожиш? — попита Джейк.
— С окопа няма проблем. Тревожа се за Сестрите на Оризия. Хвърлянето на чинии е трудна работа при такива условия. Ако се разрази буря точно когато Вълците се появят, вероятността за провал… — Стрелеца вдигна ръка към хоризонта и я изви в характерен за Кала (и суеверен) жест. — Делах.
Калахан се усмихна:
— С радост ще отправя молитва към Господ, но погледни на изток и тревогата ти ще се разсее. Погледни, моля.
Те се обърнаха. По склоновете, спускащи се към оризовите ниви, растеше царевица — изсъхналите стебла стърчаха на равни редове. Зад оризовите насаждания беше реката, очертаваща края на граничните земи. Прашни вихри се виеха над пустинята.
— Семинонът обикновено стига до Уай и се връща. Според старите хора, когато достигне водата, Господарят Семинон моли Господарката Оризия да го посрещне, но тя не го пуска, защото ревнува. Причината е…
— Семинон се оженил за сестра и — прекъсна го Джейк. — Господарката Оризия искала тя да му стане жена, да сключат брак между вятър и ориз. Още не може да му прости.
— Откъде знаеш това? — изненада се Калахан.
— Бени ми каза.
Джейк се замисли за дългите им разговори (понякога в плевнята, понякога край реката), за приказките, които си бяха разправяли, и го обзе тъга.
Калахан кимна:
— Да, така гласи легендата. Предполагам, че става дума за метеорологично явление, предизвикано от топлия въздух, издигащ се над реката, но каквато и да е причината, този семинон дава всички признаци, че ще се върне откъдето е дошъл.
Един порив на вятъра го лъхна в лицето, сякаш да докаже, че греши, и Калахан се усмихна:
— Утре призори вече ще е спрял, почти съм сигурен. Но…
— „Почти“ не е достатъчно, отче.
— Исках да кажа, Роланд, че понеже „почти“ наистина не е достатъчно, все пак ще отправя молитва към Бог.
— Благодарен съм ти. — Стрелеца се обърна към Еди и вдигна два пръста към лицето си. — Очите, нали?
— Очите. И паролата. Не е деветнайсет, затова сигурно е деветдесет и девет.
— Не можем да сме сигурни.
— Знам.
— Все пак… внимавай.
— Ще внимавам.
След няколко минути достигнаха изоставения път към мините „Глория“ и „Редбърд“ 1 и 2. Жителите на Кала смятаха, че каруците ще бъдат оставени там, и бяха прави. Освен това мислеха, че децата и пазачите им ще продължат пеша до една от двете мини. Тук грешаха.
Скоро тримата вече копаеха от западната страна на пътя, четвъртият пазеше. Никой не се появи — жителите на близките ферми бяха отишли в града — и работата вървеше бързо. В четири часа Еди ги остави да довършат и потегли към града, за да се срещне с Тян Джафърдс. Носеше един от револверите на Роланд.
Тян бе взел своя ба. Еди му каза да го остави на верандата на отеца и фермерът го изгледа недоволно и тревожно.
— Той няма да се усъмни, ако ме види въоръжен, но това нещо ще събуди подозренията му — обясни Еди.
Това бе истинското начало и нюйоркчанинът се чувстваше напълно спокоен. Сърцето му биеше бавно и равномерно. Зрението му се беше прояснило; струваше му се, че може да види сянката на всяка тревичка в двора на пасторския дом.
— Както разбирам, той е доста силен. И много бърз, когато се наложи. Затова ме остави да действам.
— Защо съм ти тогава?
„Защото дори най-хитрият робот няма да ме заподозре, ако съм довел такъв некадърник като теб“ — помисли си Еди, но отговорът му бе доста по-дипломатичен:
— За всеки случай. Хайде, ела.
Слязоха при нужника. Еди го беше използвал многократно през последните няколко седмици и все с удоволствие — вътре винаги имаше купчина меки листа за бърсане и той не се опасяваше от отровни растения, — но едва сега огледа по-внимателно бараката. Беше дървена, висока и солидна, но Еди не се съмняваше, че Анди може да я събори. Ако му дадат възможност.
Роса се появи на задния вход на къщата си и ги погледна, като закри очите си от слънцето.
— Как си, Еди?
— Засега добре, Роузи, но ти се прибери все пак. Ще има малка схватка.