Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките». Краткое содержание книги:
- Ще имам ли свидетел? - попита тя, свела поглед, с вързани на гърба ръце.
- Ще имаме общ свидетел за двама ни. Той ще отбележи нашето обвързване преди официалното му прогласяване пред хората...
Това я устройваше. Щеше да изчака нужното време, за да подготви той документите по развода. Никога не споменаваше думата развод, напротив, винаги говореше за сватба. Тя не разпитваше.
Вече си бяха изработили определени навици. Тя беше послушна и той изглеждаше доволен. Понякога я развързваше и решеше дългата й коса, шепнейки любовни слова: „Красавице моя, прекрасна моя, сега си само моя... Няма да позволиш на никой мъж да се доближи до теб, обещаваш ми, нали? Мъжът, с когото те видях един път в ресторанта...“ Как ли бе разбрал? Нали по това време беше в Бел Ил? Или бе отишъл и се бе върнал веднага? Дали не беше я проследил? Значи я обича, обича я! Няма да позволиш на този мъж да те доближи, нали? Тя се научи как да говори с него. Никога не задаваше въпроси, отваряше уста само когато той й разрешеше. Тя се чудеше какво щяха да правят, когато жена му и децата се върнеха от летуването.
Сутрин той я будеше. Оставяше шунката и ориза на масата в кухнята. Тя трябваше вече да е чиста, измита, облечена в бялата си рокля. Той докосваше с върха на пръста клепачите й, шията, проверяваше между краката. Не желаеше да усеща никаква миризма. Тя търкаше кожата си до изнемога със сапун за пране. Това бе най-страшното изпитание: не биваше да се издава, затова стискаше зъби, за да сподави стоновете на удоволствие, които напираха. Минаваше с пръст по екрана на телевизора, за да види дали има прах, после идваше ред на плочките на пода, на паркета, на рамката на камината. Изглеждаше доволен, когато се убедеше, че всичко е чисто. В такива моменти я докосваше леко по бузата, много нежна милувка, която я разплакваше. „Виждаш ли - й казваше и това бе един от редките случаи, в които й говореше на „ти“, - виждаш ли, това е любовта, когато даваш всичко, когато се отдаваш изцяло, ти досега не си познавала това чувство, просто не си могла, живяла си в лъжовен свят... След като се върнат всички, ще ти наема апартамент. Ще бъдеш пречистена и ако се държиш безупречно, бихме могли да облекчим правилата до известна степен. Ще ме чакаш, ще си длъжна да ме чакаш, а аз ще поема грижите около теб. Ще мия косата ти, ще те къпя, ще те храня, ще ти режа ноктите, ще те гледам, когато се разболееш, а ти ще се запазиш чиста, чиста, неосквернена от мъжки поглед... Ще ти дам да четеш книги, които аз ще съм избрал. Ще се изучиш, ще научиш хубавите неща. Вечер ще си почиваш с разтворени крака, а аз ще лягам отгоре ти. Няма да се движиш, само ще издадеш тих и кратък стон, за да ми покажеш, че изпитваш удоволствие. Ще правя каквото искам с теб и никога няма да протестираш.“
„Никога няма да протестирам“ - повтори по-високо тя.
Ако видеше мръсна лъжица на масата или зрънца ориз, той кипваше и викаше: „Какво е това, какво? Мръсотия, вие сте мръсна“, и я удряше, а тя се оставяше да бъде удряна. Харесваше й да стои на тръни, очаквайки ударите да завалят, мъчителната тревога, обичаше да се пита: направих ли всичко както трябва, ще ме накаже ли, или ще ме възнагради? Очакването и тревогата насищаха живота й, придаваха значение на всяка минута, всяка секунда очакване я изпълваше с непознато, нечувано щастие. Дебнеше момента, в който щеше да отгатне, че е удовлетворен и щастлив или обратното - бесен и кипящ от враждебност. Сърцето й биеше до пръсване, виеше й се свят. Беше непредвидим. Оставяше го да я бие, свличаше се в краката му и обещаваше никога повече да не повтаря грешката. В такива случаи я завързваше на стола. За цял ден. Връщаше се на обед, за да я нахрани. Тя отваряше уста, когато й заповядаше, преглъщаше, когато й наредеше. Понякога изглеждаше толкова щастлив, че валсираха из апартамента. Безмълвно. Безшумно, от което ставаше още по-красиво. Той придържаше главата й до гърдите си и я галеше. Обсипваше косата й с кратки малки целувки и тя се топеше от щастие.
Един ден, докато седеше вързана на стола, понеже беше проявила непокорство, телефонът звънна. Не можеше да е той. Знаеше, че тя е завързана. С учудване установи, че не я е грижа кой звъни. Тя вече не принадлежеше на този свят. Не изпитваше никакво желание да говори с когото и да било. Нямаше да разберат колко е щастлива.
Вечерно време той слушаше опери вкъщи. Отваряше широко прозореца на хола и пускаше музиката силно. Тя слушаше безмълвно, отпусната на колене до стола си. Понякога намаляваше звука и говореше по телефона или по диктофона. Чуваше се в целия двор. Няма страшно, заявяваше той, всички са на почивка, не се мярка жива душа.