Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките

-    Много е важно, господин Графен - увери го Жозефин.

-    Наистина ли държите? - попита той, вдигнал побелелите си вежди. - Ще отида да го потърся. Държа го в една кутия... Моята кутия за спомени. Предупреждавам ви, не са приятни неща!

Той потътри крака до полицата, помоли Филип да свали потънала в прах кутия.

Извади едно тефтерче, отвори го внимателно, прелисти го. Прахът се вдигаше на леки облачета и той кихна. Пак извади кърпата си. Избърса си очите и отново се зае с тефтерчето. Прочете някаква дата: 2 август 1983.

-    Ван ден Брок. Точно така, казваше се Ван ден Брок. Той беше взел името на приемното семейство. Обаче е прекарал две години в дом, преди да го осиновят. Така се запознали двамата Ерве и оттогава поддържали връзка. Когато дойдоха онази вечер, бяха празнували завършването на образованието си. Трябва да са били на двайсет и три, двайсет и четири години. Невъзпитаният младеж учил медицина, моят Палечко - политехниката и някакви други неща, за които старата ми глава не си спомня вече! Продължиха да пият през нощта и след известно време го попитах: „Защо дойде при мен?“ Той ме погледна и ето, чета ви отговора, „за да затворя един цикъл, цикъла на нещастието. Ти си единственият добър човек, когото съм срещнал в живота си“... Другото момче беше заспало на пейката и бяхме останали будни ние двамата. Разказа ми за ужасите, преживени във всичките семейства, беше попадал само на луди! Тръгнаха си призори. Отиваха в Париж. Оттогава нямам никакви вести от него. Един ден в местния вестник прочетох, че се жени за дъщерята на банкера Манжен-Дюпюи. Семейството има замък тук наблизо. Като беше малък, ходеше да бере гъби в парка и много се страхуваше кучетата от замъка да не му скъсат панталонките. Правехме си вкусни омлети. Казах си, че е постигнал чудесен реванш... - той се усмихна вяло и изтупа предницата на жилетката си. - Не зная дали са го приели добре. Носеше име на някакво забутано село. Не беше от техния свят... Обаче беше блестящ. Така поне пишеше във вестника. Ставаше въпрос и за някакъв американски университет, за високи постове, които му предлагали, затова вероятно са склонили да му дадат дъщеря си. Не ме поканиха на сватбата. Скоро след това селяните, които работеха в замъка, ми казаха за смъртта на първото му дете. Ужас! Премазано на някакъв паркинг. Също като костенурката Софи. Какви номера ни погажда животът, си помислих тогава! Да го подложи на подобно изпитание! Него! После следях пътя му оттук-оттам... Хората, които работеха в замъка, го виждали от време на време с жена му и децата му. Говори се, че бил странен, пак бил така блестящ, но особняк. Кипвал за нищо, имал разни фикс-идеи. Сигурно е нещастен. Не зная как човек може да се излекува от подобно детство. Милият Палечко! Толкова беше сладък, когато танцуваше валс със Софи в ателието. Въртеше се бавно, за да не й се завиел свят на Софи. Пъхаше я под якето си. Тя си подаваше главата и той й говореше. Да ви кажа, никога не съм се женил, не съм имал деца, но поне не съм създал нещастници.