Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките». Краткое содержание книги:
Накрая гасеше осветлението. Спираше музиката. Отиваше да си легне.
Или се качваше тихо да провери дали е заспала. Трябваше да си ляга на заник слънце. Не й се полагаше осветление. За какво ви е да бродите из тъмния апартамент?
В леглото дългата й коса трябваше да е разпростряна по възглавницата, краката прибрани, ръцете извадени над завивката. Трябваше да спи в тази поза. Той се надвесваше над нея, проверяваше дали спи, плъзгаше ръка по тялото й и вълна на огромна аслада я връхлиташе, от нея се навлажняваше между краката. Не помръдваше, просто чувстваше как удоволствието я залива. Не знаеше кога той ще влезе, дали ще я бие, за да я събуди, защото е оставила неприбран лист хартия в антрето, или ще й прошепне нежни думи, наведен над нея. Страхуваше се и вълнението бе неописуемо, когато страхът се изливаше във вълна на удоволствие.
На другия ден се миеше още по-усърдно, за да не долови той и най-слабата телесна миризма, но мисълта за изпитаното удоволствие отново я караше да се подмокря. Колко странно, никога не съм била по-щастлива, а не притежавам нищо. Нямам дори собствена воля. Всичко му дадох.
Обаче не се покоряваше напълно: описваше щастието си на листове, които криеше зад металната плоча на камината. На тях отбелязваше всичко до най-дребните подробности. И отново преживяваше и страха, и удоволствието. Искам да обрисувам любовта си, толкова красива, толкова чиста, за да мога да чета и препрочитам, проливайки сълзи на радост.
За осем дни извървях по-дълъг житейски път, отколкото за чети-рийсет и седем години.
Беше станала точно такава, каквато той искаше тя да бъде.
Най-сетне щастлива! - шепнеше тя, преди да заспи. Най-сетне щастлива!
Вече нямаше желание да пие, а от утре щеше да спре да взема хапчетата за сън. Синът не й липсваше. Той принадлежеше на друг свят, света, който бе оставила зад гърба си.
И настъпи вечерта, в която той дойде, за да се оженят.
Тя го чакаше босонога, с роклята с цвят на слонова кост, с разпусната коса. Беше поискал да го чака права в антрето като облечена в бяло младоженка, която се готви да застане пред църковния олтар. Беше готова.
Тази вечер Ролан Бофрьото беше побеснял. Дъвчеше мундщука на лулата си, плюеше жлъч и бълваше змии и гущери срещу това лайняно общество, неспособно да си стиска лайната, дето без грижа за когото и да било оставя хората всеки самичък да се измъква от лайната!
Бяха му съобщили за банда рейвъри, които си търсели място, за да си направят страхотен терен. Ще ви дам аз едни страхотни терени! Тия лайняни наркомани ще ми осерат нивата. Бяха му казали, че ходели на огледи нощем. Е, ще се постарае да не останат разочаровани гадните малоумници! Щеше да ги хване на бърза ръка на мушката, щеше да им надупчи задниците със сачми и нехранимайковците щяха да се изпарят, напълнили гащите от страх.
Той познаваше всяко кътче от тези поля, гори, ливади. Знаеше откъде минаваха крадците на момина сълза, на гъби, на кестени, бракониерите на зайци, крадците на онова, което беше неговото ежедневие и му даваше хляба. Сега нямаше да остави лайняните кресльовци и наркомани да му съсипят земята!
Напредваше предпазливо в гъсталака край своята нива. Имаше си нива за чудо и приказ, не само хубава, ами и закътана. Човек трябваше да знае къде се намира, за да стигне до нея! Цяла година се грижеше, чистеше камък по камък, брануваше, обръщаше земята, тореше, за да я подхрани...
Затова се беше скрил, причакваше купонджиите, както им казваха по телевизията, когато дочу шум от автомобил, после още един и видя двете коли, които изскочиха точно пред него. Виж ти, ще мога да зърна отблизо какво е това „купонджия“! Само ще си оплакна окото, преди да ги гръмна в ташаците, ако изобщо имат!
Първата кола спря почти под носа му. Той се дръпна назад и потъна в мрака, за да не го забележат. Беше краят на август и нощите бяха светли, луната се беше запълнила, окръглила, красавица ненагледна, която се вземаше за градски фенер. Той обичаше всичко в нивата си, дори луната, която я къпеше в лъчите си. Втората кола паркира точно срещу първата, бяха на десетина метра разстояние едиа от друга.
От първата слезе мъж. Висок, с бял шлифер. От втората - друг мъж, много кльощав, направо жив скелет. Те се посъветваха за кратко, както и той се договаряше с Раймон в кафенето, преди да пуснат фиша за конните надбягвания, след което Скелета се върна в колата си, запали фаровете и пусна музика. Музиката беше прекрасна. Не като музиката, която пускат по телевизията, когато дават репортажи от техно партита. Музика с орнаменти, извисявания, паузи и женски глас, прекрасен като луната, който се издигна над гората и разхубави околните дървета, дъбовете столетници, трепетликите, обикновените и сивите тополи, посадени от баща му малко преди да си отиде, за които той ревностно се грижеше.