Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките

-    Отдавна ли беше? - попита Жозефин.

Той махна с ръка, сякаш да покаже, че вече дори не помни колко години са минали.

-    Палечко, малкият Палечко... Ако някой ми беше казал сутринта, че днес ще стане дума за него!

-    Той често говори за вас. Станал е много красив мъж, блестящ. ..

-    О! Винаги съм го предчувствал. Още по онова време беше изключително умен. Небето ми го изпрати милия Палечко.

-    Той ли почука на вашата врата? - попита Жозефин с усмивка.

-    А, изобщо не беше така! Бях зает с работата... - той посочи зад гърба си покритите с прах машини. - По онова време не спираха. Вдигаха адски шум... Изведнъж чух как рязко изскърцаха спирачки. Вдигнах глава, приближих се до прозореца и видях! Видях нещо страшно! - той плесна с ръце, сякаш все още не можеше да дойде на себе си. - Една мощна кола беше спряла точно тук, пред моята врата, и женска ръка го изхвърли! Както изхвърляш куче, от което искаш да се отървеш! Хлапето остана неподвижно на пътя. С костенурка в ръцете. Трябва да беше на три-четири години, така и не разбрах точно на колко.

-    И той не си спомня...

-    Взех го вътре. Не плачеше. Притискаше костенурката до гърдите си. Помислих, че ще обърнат и ще дойдат да си го приберат. Беше невероятно сладък. Мил, нежен, наплашен. Не си знаеше името. Впрочем отначало изобщо не говореше. Затова го нарекох Палечко. Знаеше само името на костенурката си: Софи. Ами това се случи преди повече от четирийсет години. Все едно в друга епоха! Отидох да съобщя в жандармерията, те ми казаха да го държа при мен, докато...

Една бисквита се беше разпаднала в кафето му. Той се надигна и отиде за лъжичка. Върна се на стола и продължи, докато вадеше парченцата:

-    Никога не казваше „мамо“, „татко“. Мълчеше. Един ден просто ми каза: остави ме при теб... Страшно ме развълнува. Нямах деца. Заживяхме тримата, той, аз и костенурката. Обожаваше я. Странно нещо, и тя се бе привързала към него. Когато я повикаше, тя се отзоваваше, идваше. Не знаех, че костенурките имат някакви чувства. Тя вдигаше малката си главица към него, той я вземаше на ръце и вървеше бавно, гушнал я до гърдите си. Тя спеше в неговата стая. До леглото му, в един сандък. Свикнах с хлапето и с костенурката. Той ме следваше навсякъде. Не се отделяше от мен. Когато работех, стоеше при мен, когато отивах в градината, ме следваше по петите. Бях го записал в селското училище, познавах учителя, той се съгласи. Жандармите наминаваха от време на време да пият по едно кафе. Казваха ми, че все пак трябвало да съобщя за него, защото може бе родителите му го търсели. Не казвах нищо, не протестирах, мислех си, че ако родителите му искат да си го вземат... Само трябва да дойдат и да си го вземат, не беше трудна работа. Нали така?

Жозефин и Филип отговориха в един глас „да, разбира се“, притеснени от угасналите очи на стария човек, от скръбта в погледа му, от изкривените пръсти, които топяха бисквитите в кафето.

-    Веднъж се появи една жена. Социална служителка, Евелин Ла-марш. Суха, властна, рязка. Този ден трябва да си беше отбелязала в бележника „РВ Льо Флок Пинел“. Реши, че трябва да го вземе. Ей така, хоп! - и готово! Без да попита нито него, нито мен! Започнах да протестирам, тя само ми заяви, че такъв бил законът. А когато се оказа, че трябва да му намерим име, тя подхвърли, че щял да се казва Ерве Льофлок-Пинел и че щяла да го даде на приемно семейство. Аз отново запротестирах, казах, че аз съм приемното му семейство, на което тя отвърна, че трябвало да се запиша в списък, че имало много хора, които чакали за деца, че мен ме нямало в списъка. Боже мой! Ами аз не чаках за дете, имах си! - той отново си обърса очите, сгъна кърпата и я пъхна в джоба, обърса трохите от бисквитата с ръкава си. - Замина за три минути. Беше живял шест години при мен. Когато го отвеждаше, той крещеше, дереше я, хапеше я, риташе я. Тя го метна в колата и я заключи. Той крещеше: „Деди! Деди!“ Така ми казваше. Навремето не бях възрастен, но той ме наричаше така... Щях да умра. За една нощ целият побелях. - Той прокара ръка в косата си, заглади веждите си. - Не зная какво са му правили, но постоянно бягаше от приемните семейства. Връщаше се при мен. По онова време никой не даваше пет пари за децата, камо ли за изоставените, те нямаха право на глас. Бях му казал едно нещо, бях му казал: учи се добре в училище, това е единственият начин да се измъкнеш. Той ме послуша. Винаги първенец на класа... Един ден след поредното от безбройните му бягства се появи без Софи. Мъжът в приемното семейство бил някакъв умопобъркан, бивш командос, парашутист. Тероризирал всички у дома, налагал им безумни правила. Да си оправят леглата като в казармата, да чистят тоалетната с четка за зъби, да, шефе, не, шефе, на вашите заповеди, шефе! Биел го за най-дребното провинение. По цялото тяло имаше белези от изгорено. Жената си мълчала, не си отваряла устата. Когато плачел, му казвала: „Прави това, което иска покровителят ти! Той има право. Трябва да се научиш да работиш и да страдаш!“ Двамата били взели няколко деца, за да си имат безплатни работници. Тя никак не се грижела за тях. Никога. Имала много силна връзка с нейния човек. Вечер, преди той да се върне от работа, трябвало да се натъкми, да изглежда добре. Слагала си колан с жартиери, съблазнително бельо. Разхождала се пред децата по сутиен и гащи. Той се прибирал, опипвал я пред децата да ги научел на нещата от живота! Малкият ми разказваше, че понякога хлапетата повръщали, толкова били отвратени, казваше ми: „Аз обаче не. Аз нарочно гледам, за да му покажа, че не ми пука!“ Мъжът му заповядвал да бъде пръв в училище, иначе щяло да има наказания. Един ден донесъл слаби оценки. Лудият грабнал Софи и я размазал на кухненската маса. С чук. След това направил нещо ужасно: заповядал му да изхвърли в кофата за боклук костенурката, превърната в пихтия. Трябва да е бил на тринайсет. Нахвърлил се на мъжа, опитал да се бие, оня го смлял, дойде си целият в кръв... И представяте ли си какво стана после? - кръвта му се бе качила в главата, беше почервенял и удряше с юмрук по масата. -Жената от социалната служба пак дойде да го отведе! С чантичката си, с тясната си поличка, с мизерното си кокче! И го отведе! Как я мразеше тази жена! Всеки път, когато бягаше, тя идваше да го търси при мен, намираше му ново побъркано семейство, което го вземаше да цепи дърва, да работи на полето, да върти къщата, да коси моравата, да боядисва, да рендосва, да чисти септичната яма. Хранеха го колкото да не умре, биеха го, ама тя, тя обясняваше, че трябвало да се пречупи. Садистка. Поболях се. Отчаях се, окото ми ншцо не виждаше. Занемарих печатницата... През 1974, при президента Жискар д‘Естен, гласуваха закона за пълнолетието - 18 години. Две години по-късно Палечко изкара матурата с „много добър“. Точно на шестнайсет. Направо не мога да си представя как успя! Хвърли се да учи като бесен. Почти престана да идва да ме вижда... Последния път, когато го видях, пристигна през нощта с някакъв приятел. Бяха си пийнали, твърдяха, че убили гадината... Той дори ми каза „отмъстих си, вече съм на чисто“. Отговорих му, че човек не може да е на чисто, като си отмъщава. Приятелят му се изхили: „Какъв глупак! Тоя нищо не разбра.“ Ядосах се. Палечко му каза да се извини, защото аз все така си го наричах, Палечко. Приятелят забеляза и ме поправи: „Какви ги приказваш, той се казва Ерве Льофлок-Пинел. Защо го наричаш Палечко. Да не би Ерве да не ти харесва?“ Аз отвърнах: „Не е там работата, просто винаги съм ги наричал така“, а той ми каза: „Ми добре, защото и аз се казвам Ерве, и аз съм момче от домовете за изоставени деца, и на мен гадината Евелин ми съсипа живота, уж че се грижела за мен...“