Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките». Краткое содержание книги:
- О, Филип! Аз съм всичко друго, но не и силна!
- Напротив, силна си. Не го осъзнаваш, но си силна... Преживяла си много повече от мен и тези изпитания са те калили.
Жозефин запротестира, но Филип я прекъсна:
- Искам да ти кажа... Някой ден може да стане така, че да не се държа подобаващо, да не съм на висота, тогава ще се наложи да проявиш търпение, да ме изчакаш... Да изчакаш да порасна. Толкова имам да наваксвам!
Говориха цяла нощ. От двете страни на вратата.
Фове пристигна на сутринта и освободи Жозефин, която се въздържа и не се втурна в прегръдката на Филип. Тя се притисна до ръкава на сакото му и потърка буза в него.
Обади се на Гарибалди. Разказа му за преследването, на което бе станала жертва, предаде му съдържанието на съобщенията на мобилния.
- Настина се страхувам, казвам ви.
- Принуден съм да се съглася с вас - отговори Гарибалди с известно съчувствие в гласа. - Напълно основателно, сама в голямата отдалечена къща, и този мъж, който ви преследва...
Пак ще ме измамят, помисли Жозефин, но този път бе решена да Говори. Разказа за безразличието на Лука, за двойната му самоличност, за пристъпите му на агресивност. Той слушаше мълчаливо. Щеше да приключи разговора, когато се сети, че може би трябваше да му съобщи името на портиерката.
- Срещнахме се с нея. Всичко това ни е известно - отговори Гарибалди.
- Значи вие сте го разследвали, така ли да разбирам? - попита Жозефин.
- Край на разговора, госпожо Кортес.
- Искате да кажете, че знаете кой е убиецът...
Той беше затворил. Замислена, тя се обърна към Филип и господин Фове, които оглеждаха покрива и правеха списък на нещата, които се нуждаеха от поправка.
Когато Филип се върна при нея, тя прошепна:
- Мисля, че са арестували убиеца...
- Затова ли онзи не дойде? Спипали са го навреме...
Той я прегърна през раменете и я посъветва да се постарае да забрави. Добави, че би било добре да звънне на застрахователите, за да съобщи за колата.
- Напълно ли си застрахована?
- Да. Но това е най-малката ми грижа. Долавям опасността във въздуха... ами ако не са го арестували навреме? Ако започне да ни преследва? Опасен е, да знаеш...
Заминаха за Етрета. Затвориха се в един хотел. Излязоха само да хапнат сладкиши и да пият чай. Понякога насред някое изречение Жозефин се улавяше, че мисли за Лука, за загадките около живота му, за мълчанията му, за това как винаги я бе държал на разстояние. Тя бе мислила, че това е любов. Било е просто лудост. Не, упрекваше се тя, една вечер беше на ръба да ми разкаже, да признае всичко и може би щях да му помогна. Тръпки я побиваха. Спала съм с убиец! Сядаше в леглото, Филип я успокояваше нежно, повтаряше „аз съм тук, до теб съм“. Тя се унасяше в сън, разплакала.
Валеше без прекъсване. От леглото наблюдаваха как дъждът изливаше по прозореца дълги полегати струи. Дю Геклен въздишаше, надигаше се, въртеше се на място, лягаше и отново заспиваше.
Решиха да поемат към Париж, без да бързат.
- Искаш ли да караме само по странични пътища? - обърна се към нея Филип.
-Да.
- Да се изгубим някъде?
- Да. Така ще бъдем заедно по-дълго време!
- Чуй ме, Жо, отсега нататък ще бъдем постоянно заедно!
- Толкова съм щастлива, искам да хвана една чайка, да й прошепна тайната си и тя да литне високо в небето и да я отнесе...
Толкова силно валеше, че наистина объркаха пътя. Жозефин въртеше картата във всички посоки. Филип се смееше, че не я бива за навигатор.
- Но, нищо не мога да видя! Да се върнем на главния път, какво друго да сторим!
Стъпиха на шосе Б 313, прекосиха малки селца, които едва забелязваха през забързаните чистачки, които не спираха да сноват наляво-надясно по стъклата, и стигнаха до някаква местност Льо Флок-Пинел. Филип подсвирна, впечатлен.
- Виж ти! Нашият човек е от сой. Има село на негово име!
Караха много бавно, на места с пет километра в час. През прозореца на колата Жозефин забеляза стара сграда с олющена фасада, на бял фон с почти изтрити зелени букви пишеше „Модерна печатница“.
- Филип, спри!
Той спря колата. Жозефин слезе и отиде до къщата. Забеляза светлина вътре и повика Филип.
- Как се казваше? Забравила съм - мърмореше тя под нос, опитвайки да си спомни разказа на Льофлок-Пинел.
- Кой? - осведоми се Филип.
- Печатарят, който прибрал Льофлок-Пинел... На устата ми е!
Казваше се Графен. Беноа Графен. Старец, който годините бяха
покрили със скреж. Отвори им, без да крие изненадата си. Покани ги да влязат в просторно помещение, пълно с машини, книги, буркани с лепило, печатарски плаки.