Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
Имоджин бе грабнала вече изпратения от библиотеката роман и го прелистваше с внимание. Малко рязко, поради странното чувство, което я бе обзело, Уинифред каза:
— Вземи книгата със себе си, мила, и иди да си отпочинеш преди вечеря.
Имоджин тръгна по стълбите, като продължаваше да чете. Щом чу, че вратата на стаята й хлопна, Уинифред си отдъхна. Пролетта ли дразнеше нервите й… пробуждайки тъга по „палячото“, въпреки разума и оскърбеното й достойнство? Миризма на мъж! Слаб дъх на пури и лавандула, какъвто не бе усетила от оная вечер в началото на есента, когато го бе нарекла „невъзможен“. Откъде идваше този дъх… призрачен ли беше… обикновен далечен спомен! Тя се огледа. Нищо… никаква вещ, ни най-малкото безредие в хола или в трапезарията. Халюцинация на обонянието… измамна, тъжна, глупашка! В сребърния поднос имаше нови визитни карти, две на „Мистър и мисис Поугейт Том“, а над тях — една на „Поугейт Том“. Тя ги подуши, но те имаха само обикновения строг мирис на хартия. „Трябва да съм уморена — помисли тя; ще ида да си полегна.“ Гостната горе беше тъмна, очаквайки нечия ръка да я освети за вечерта; и Уинифред продължи към спалнята си. Тук завесите бяха също полуспуснати и беше почти тъмно, защото часът беше почти шест. Уинифред свали палтото си. Пак този парфюм!… И застана като закована до кревата. Нещо тъмно се надигна от кушетката в най-отдалечения ъгъл. Една дума, изразяваща винаги ужас в техния дом, се изплъзна из устните й:
— Господи!
— Аз съм… Монти — обади се един глас.
Стиснала с една ръка таблото на кревата, Уинифред протегна другата и завъртя ключа на лампата над тоалетната масичка. Съпругът й се появи в самия ръб на светлинния кръг, откроявайки се оттам, където би трябвало да бъде липсващата златна верижка на часовника, до тъмнокафявите обуща… все така елегантни, само че с разпрани носове. Гърдите и лицето оставаха в сянка. Беше несъмнено отслабнал… или може би така изглеждаше от осветлението? Той пристъпи, осветен сега от върха на обущата до темето на тъмнокосата глава… положително вече посивяла! Бузите бяха потъмнели, хлътнали; черните мустаци не бяха вече дръзки, а само язвително насмешливи; по лицето имаше бръчки, каквито не бе виждала досега. Вратовръзката беше без карфица. Костюмът му… да, знаеше го… но колко измачкан и изтъркан! Тя загледа отново върха на обущата. Нещо огромно и неуловимо го бе „връхлетяло“, повалило, смазало, раздрусало и одрало. Тя остана така, безмълвна, неподвижна, загледана в разпраната обувка.
— Ето ме — каза той. — Получих писмото и се върнах.
Уинифред започна да диша тежко. Тъгата по съпруга, пробудена от тоя парфюм, се бореше с нова ревност, по-мъчителна от досегашната. Ето го… тъмна, подгонена сянка на някогашния пригладен, нахален Дарти! Каква сила бе извършила това… Бе го изстискала като портокал… Оная жена!
— Върнах се — повтори той. — Страшни неща преживях, ей богу! Пътувах в трета класа. Нямам нищо друго, освен това, което е на мене, и оная чанта.
— У кого е другото? — извика Уинифред, опомнила се изведнъж. — Как дръзна да се върнеш? Знаеше, че писмото ти бе изпратено, за да послужи за развод. Не се приближавай!
Те стояха един срещу друг, от двете страни на голямото легло, където години подред бяха прекарвали заедно своите нощи. Не веднъж, да… не веднъж тя бе пожелавала да се върне. Но сега, когато се бе върнал, изпита пак същото студено, ужасно озлобление. Той вдигна ръка към мустаците си, но не ги засука по стария си навик, само ги подръпна надолу.
— Господи! — промълви. — Ако знаеш какво преживях!
— Радвам се, че не зная.
— Добре ли са децата?
Уинифред кимна.
— Как влезе?
— Отворих си с моя ключ.
— Значи, прислужничките не знаят! Не можеш да останеш тук, Монти.
Той се засмя горчиво.
— А къде?
— Където желаеш.
— Слушай, погледни ме! Онази… онази проклетница…
— Ако я споменеш — извика Уинифред, — отивам веднага на Парк Лейн и няма вече да се върна.
Той направи изведнъж нещо съвсем просто, но така необичайно за него, че тя се трогна. Затвори очи. Сякаш искаше да каже: „Така е. Мъртъв съм за всички.“