Аз съм пилигрим

Ако щяло да стане, пресметнал той, нямало да е по-късно от единайсет в Бодрум.

Шепота беше по-голям песимист - или реалист - от мен.

Когато оставали шейсет минути по неговите изчисления, затворил вратата на кабинета си, спрял всякакви телефонни разговори и дал най-строги нареждания да не го безпокоят. Ако президентът имал нужда от него, разполагал с директна линия до бюрото му, а Агенцията за национална сигурност можела да го информира за добрата новина по специална компютърна връзка.

В сърцето си не смятал, че е вероятно. Опитът го бе научил, че желанията и реалността са различни неща, и беше видял твърде много лудост, твърде много фанатизъм, за да очаква един терористичен план да завърши благополучно - при първия си престой в Афганистан, като млад анализатор, бил сериозно ранен от бременна жена, препасана с бомби, а години по-късно, като шеф на оперативна група на терен, видял как деца тичат към войниците, стиснали бомби, докато молят за бонбони.

Не, по-скоро бил сигурен, че президентът съвсем скоро ще нареди затваряне на границите, паниката ще започне, опашките за ваксина ще се проточат с километри, по улиците ще патрулират войници и ще започне кошмарното търсене на заразени самоубийци. Веднага щом президентът излезел с обръщението си към нацията, той щял да му връчи документ, който вече пишел - оставката си.

Пишел с типичната си честност, но и с тъга, която му тежала толкова, че имал чувството че ще го смаже. Тъга за страната, за нейните граждани, които е предал, за децата си, които почти не познавал, за една кариера, започнала преди трийсет години с толкова надежди, която сега приключвала с жесток провал.