Децата на капитан Грант

— Да, милорде. Тоест всичко, което зная за капитан Грант и за „Британия“.

— Цялата истина?

— Цялата.

— Но с какво ми гарантирате това?…

— О, виждам какво ви смущава, милорде. Трябва да се доверите на мен, на думата на един престъпник! Така е! Но какво да се прави? Положението е такова, че няма избор.

— Ще ви вярвам, Еъртън — каза просто Гленарван.

— И добре ще направите, милорде. Впрочем, ако ви излъжа, винаги ще можете да си отмъстите!

— Как?

— Като дойдете и ме вземете пак от острова, от който няма да мога да избягам.

Еъртън имаше отговор на всичко. Сам се справяше със затрудненията, сам даваше против себе си необорими доводи. Явно беше, че иска да сключи „сделката“ неоспоримо добросъвестно. Човек не можеше да прояви по-голямо доверие. И при все това, той намери начин да отиде още по-далече по пътя на своята незаинтересованост.

— Милорде и господа — добави той, — искам да ви докажа, че играя с открити карти. Аз не само нямам намерение да ви измамя, но ще ви дам и друго доказателство за искреността си в тази сделка. Действувам честно, защото самият аз разчитам на вашата добросъвестност.

— Говорете, Еъртън — отговори Гленарван.

— Милорде, вие още не сте дали дума, че приемате предложението ми и при все това без колебание ще ви кажа, че знам много малко за капитан Грант.

— Малко ли! — провикна се Гленарван.

— Да, милорде, сведенията, които мога да ви дам, се отнасят до мен, те засягат само мене и няма да ви помогнат да намерите отново следите, които сте загубили.

По лицата на Гленарван и майора се изписа силно разочарование. Те вярваха, че боцманът знае някоя важна тайна, а той признаваше, че сведенията му ще бъдат почти безполезни. Паганел седеше безучастен.

Но признанието на Еъртън, с което той се предаваше почти без никакви гаранции, трогна слушателите му, особено когато в заключение добави:

— И така вие сте предупреден, милорде: сделката ще бъде по-изгодна за мене, отколкото за вас.

— Няма значение, Еъртън — отговори Гленарван. — Аз приемам предложението ви и ви давам дума, че ще ви сваля на някой от островите в Тихия океан.

— Добре, милорде — отговори боцманът.

Беше ли доволен от това решение този странен човек? Съмнително беше, защото по равнодушното му лице не пролича никакво вълнение. Сякаш преговаряше не за себе си, а за някой друг.

— Готов съм да отговарям — рече той.

— Няма да ви задаваме въпроси — каза Гленарван. — Разкажете ни, каквото знаете, Еъртън, като преди всичко ни кажете кой сте вие.

— Господа — отговори Еъртън, — аз съм наистина Том Еъртън, боцман на „Британия“. Напуснах Глазгоу с кораба на Хари Грант на 12 март 1861 година. В продължение на 14 месеца кръстосвахме заедно Тихия океан и дирехме удобно място за основаване на шотландска колония. Хари Грант беше човек, способен за големи дела, но между нас често възникваха сериозни спорове. Неговият характер не ми допадаше. Аз не мога да се огъвам, а когато Хари Грант взема някакво решение, не е възможна никаква съпротива, милорде. Този човек е с желязна воля както по отношение на себе си, така и към другите. При все това аз се осмелих да се разбунтувам. Опитах да увлека със себе си екипажа и да завладея кораба. Дали бях прав, или не, няма значение. Но Хари Грант не се поколеба и на 8 април 1862 година ме свали на западния бряг на Австралия.