Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
Той се огледа и каза почти гневно:
— Доброволци… как не! Хвърляне пари на вятъра! А ние трябва да пестим. Да пазим силите си… Друг изход няма.
И с някакъв звук, който не беше нито подсмърчане, нито пухтене, той настъпи Юфимия и излезе, като остави в салона слисаните гости, а заедно с тях и лек дъх на карамел.
Впечатлението от нещо, казано с убеждение, при това от човек, явно направил жертва, за да го каже, е винаги твърде голямо. Останалите осем Форсайтови, все жени, с изключение на Никълъс младши, помълчаха за миг пред картата. После Франси каза:
— Всъщност, знаете ли, мисля, че той е прав. За какво наистина е армията? Трябвало е да предвидят какво ще стане. Така само насърчават противника.
— Мила! — извика леля Джули. — Но военните са толкова прогресивни! Не забравяй, че се отказаха от алените си мундири. А толкова много се гордееха с тях. Сега приличат на затворници. Вчера си говорихме с Естер, че трябва да им е много тежко. Помисли само какво би казал Железният херцог181!
— Новият цвят е много елегантен — възрази Уинифред. — Вал изглежда чудесно в него.
Леля Джули въздъхна.
— Чудя се как ли изглежда синът на Джолиън. Като си помисля само, че още не сме го видели! Баща му сигурно много се гордее с него.
Леля Естер вдигна внезапно рамене, сякаш искаше да предотврати следващата забележка на сестра си, защото набръчканите бузи на Джули бяха пламнали.
— Вчера беше у нас милата мисис Макендър, току-що пристигнала от Париж. И кого, мислите, срещнала там? Не можете да отгатнете.
— Няма и да се опитваме, лельо — каза Юфимия.
— Айрин! Представете си! След толкова време! Вървяла с една руса брада…
— Лельо! Ще ме умориш! С една руса брада…
— Искам да кажа — прекъсна я строго леля Джули, — с един джентълмен с руса брада. Никак не била остаряла — тя си е била винаги хубавичка — добави леля Джули като позакъсняло оправдание.
— О! Разкажи ни нещо за нея, лельо! — извика Имоджин. — Аз едва си я спомням. Тя е фамилният призрак, нали? А призраците са толкова забавни!
Леля Естер седна. Джули наистина добре я свърши!
— Никак не изглеждаше като призрак. Доколкото си я спомням — промълви Юфимия, — беше чудесно закръглена.
— Мила! — извика леля Джули. — какви са тия странни изрази!… И не много прилични при това.
— Да, не са, но както и да е, как изглеждаше? — настоя Имоджин.
— Ще ти кажа, миличка — обади се Франси; — нещо като съвременната Венера, само че добре облечена.
— Венера не се е обличала — възрази рязко Юфимия, — а очите й са били сини като сапфир.
В тоя момент Никълъс се сбогува и си тръгна.
— Мисис Никълъс е ужасно строга — изсмя се Франси.
— Тя има шест деца — каза леля Джули. — и трябва да бъде грижлива.
— А бил ли е вуйчо Соумс много влюбен в нея? — продължаваше неумолимата Имоджин, като местеше от един на друг тъмните си сластни очи.
Леля Естер махна отчаяно с ръка, когато леля Джули заговори:
— Да, вуйчо ти Соумс беше наистина много привързан към нея.
— Разправят, че тя избягала с някого?
— Не, разбира се; искам да кажа… не беше точно така…
— А какво тогава, лельо?
— Хайде, Имоджин — обади се Уинифред, — време е да си вървим.
Обаче леля Джули завърши решително:
— Тя… не се държеше както трябва.
— Ах, господи! — извика Имоджин. — Все до това опираме!
— Слушай тогава, мила — каза Франси. — Тя имаше някакво увлечение, което завърши със смъртта на младия човек. А след това напусна вуйчо ти. Но аз винаги съм я обичала.
— Тя ми даваше шоколад — промълви Имоджин. — И миришеше винаги чудесно.
— Разбира се! — обади се Юфимия.
— Никак не се разбира! — възрази Франси, която се парфюмираше със скъпа есенция от шибой.
— Не зная какво ни е прихванало — каза леля Джули и вдигна ръце — да приказваме такива работи!
— А разведоха ли се? — попита Имоджин от вратата.
— Не, разбира се! — извика леля Джули. — Искам да кажа… не, разбира се!
Откъм вратата в дъното се чу шум. Тимоти бе влязъл отново във вътрешния салон.
— Дойдох да си взема картата — обясни той. — Кой се е развел?
— Никой, чичо — отвърна съвсем правилно Франси.
Тимоти взе картата си от рояла.
— Да няма такива работи в рода ни! — каза той. — Стига ни, дето се записват за доброволци. Държавата се разпада. Не знам докъде ще стигнем. — Той се закани с дебелия си пръст към стаята… — Много станаха жените и сами не знаят какво искат.
181
Уелингтън (1769–1852).