Игрален дом [bg]

Замайването я повали на колене. Ошун се опита да я вдигне, но не успя да предотврати приближаването на забуления. Гая погледна онова лице, скрито зад далечна мъгла. Зад маската се виждаше само блясъкът на очите му.

— За първи път ли пиеш?

— Да — отвърна Ошун вместо нея.

— Ясно — отговори гласът под маската и размени с жената поглед, който само те двамата разбраха.

Мигом се обърна и тръгна към гъсталака. Почти веднага изчезна в тъмнината, сякаш се бе изпарил в някакво неосезаемо измерение.

— Да вървим.

— Къде?

— Трябва да побързаме.

Гая не настоя, защото отново я обзе световъртеж. С мъка успяваше да запази равновесие, като се опираше на стволове, зидове и стени, които се изпречваха на пътя й. Беше не толкова главозамайване, колкото някакво летливо усещане, което променяше възприятията и изглежда умножаваше стимулите. Във вътрешността на къщата се остави да я заведат до стълбището, по което стигна до горния етаж. За първи път си даде сметка, че имаше и втори етаж.

Под краката й подът се променяше, ту се издигаше като висока скала, ту потъваше като блато. Гая се примири с непоправимото: там беше невъзможно да погълнеш нещо без опустошителен ефект. Може би такава беше съдбата на всеки, който навлизаше в този ад: да халюцинира безспир, да обърква пътя, да загуби завинаги способността си да различава истината… и всичко това — примесено с мъката на човек, който жадува да избяга, а не може. Идеята, че е мъртва, закономерно се настани в душата й. В кой момент се беше случило? В кой от тези цикли на съществуването й? Може би в злополука, която не помнеше? Усещането за несигурност се връщаше непрекъснато. Вкопчи се в надеждата, че се намира в някакъв временен ад.

Пусти салони, чужди на обичайната глъчка на къщата, ги отведоха до врата, пазена от каменни гаргойли. Стаята не беше много голяма, но изглеждаше мебелирана като малък апартамент: маса, два стола, гардероб и в центъра — легло с четири колони. Ошун се насочи към прозореца и разтвори стъклените му крила, за да позволи на вятъра да влезе.

— Там има някой — прошепна Гая, посочвайки фигурата, сгушена в клоните на дървото пред прозореца, като вампир, готов за скок.

— Това е той — отвърна Ошун.

— Кой?

— Инле… Обича да гледа.

— Да гледа какво?

Жената разкопча закопчалките на пеплоса.

— С теб сме красива двойка, знаеш ли?

Целият свят се люшкаше. Почувства ласката на завесите върху лицето си: криле от бял тюл. Кога се отпусна на леглото? Или някой я беше блъснал? Какви пари възпламеняваха кожата й, разяждаха волята й, оставяйки я открита и беззащитна на леглото?

За миг се зачуди дали онова, което виждаше, беше образът й пред някое огледало, или духът й беше излязъл извън тялото й. Беше странно да разпознае сама себе си, обезоръжена под богинята, наслаждаваща се на гърдите й с удоволствието на човек, който лакомо яде манго, или да съзерцава спускането й към дивите ширини с кратки близвания — както котарак пие мляко. Обърна се между завивките, за да избяга, но жената беше побърза: езикът й я нападна с пъргавината на смок и гъделът започна да се катери по тайни тунели. Това създание знаеше къде да целува, къде да натисне, къде да докосне…