Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)

… ЕДИНАЙСЕТОТО ДОКАЗАТЕЛСТВО или НАВРЕМЕ РАЗХВЪРЛЯЙТЕ КАМЪНИТЕ. За това как в мокрите затревени планини под Елбрус цялата им група заседна в едно коварно дере, след единия край на което имаше пропаст и половин ден не можаха да издърпат газката си нагоре по размекналия се склон. Леден дъжд се лееше като из ведро. Изпод буксуващите гуми хвърчеше кал и изтръгната с корените трева. Носеха се псувни от шест гърла. И напрегнат рев на два двигателя — на газката, безсилно буксуваща на единия край на опънатото докрай въже и на камиона горе, който също буксуваше напразно. Израняващите ръцете мокри камъни, довлечени отдалече и сложени в коловоза, бяха изхвърляни като с катапулт от гумите на колата. Вятърът заслепяваше. Последвалата го мъгла носеше равнодушие. И пак идваха вятър и град. И безсилна ярост, предизвикана от мисълта, че трябва да се влачат нанякъде, неизвестно накъде, на двайсет километра по мокрите пътища, да търсят трактор, да молят, да просят, да подкупват, да увещават…

В края на шестия час от този ад въжето се скъса. В този момент зад волана на газката бе Станислав (Йосиф, разбира се, не Станислав). Той с всичка сила настъпи спирачката, но колата не реагира на отчаяния му жест. Тя буквално изскочи от коловозите на мократа трева, плъзна се мълчаливо, сякаш по разлято, устреми се надолу по склона към пропастта и вече нищо не можеше да я спре… Всички завикаха от ужас, искаха да му кажат да скочи, но от ужас не успяваха да се изразят членоразделно и Станислав чуваше само отчаяното им: „А-а-а!“ Най-бързият от тях, шофьорът Володя, се втурна с гигантски скокове, зеленият му брезентов плащ се развя като крила. Той успя да хване бронята, но вече никой не бе в състояние да задържи колата — тя се беше устремила надолу, беше й омръзнало да се напъва под дъжда, искаше да „умре, да заспи, да засънува може би“. „Трябва да скачам, иначе край…“ — това беше всичко, което успя да си помисли Станислав, по-точно Йосиф. Но пръстите му се бяха схванали и впили завинаги във волана, десният ботуш беше залепнал също за вечни времена в педала на спирачката и той вече не бе способен да направи каквото и да било. Бе вече мъртвец в тези свои последни мигове… И изведнъж газката се спря като вкопана. Лявото й задно колело опря в голям камък, излетял от коловоза още преди три часа. До края на пропастта оставаха още два и половина метра. Началникът на групата измери разстоянието нарочно с рулетка. Пропастта бе дълбока около четирийсет метра, а може и повече — той не я премери — нямаше нито с какво, нито за какво…