Сърце (Дневникът на един ученик)

След това тя се обърна към бащата и каза тревожно:

— Джулио е болен. Погледни го колко е бледен! Джулио, какво ти е?

Бащата го погледна бегло и каза:

— Лошото съзнание се отразява зле върху здравето. Той не беше такъв, когато беше прилежен ученик и сърдечен син.

— Но той е зле! — възкликна майката.

— Не ме е грижа вече! — отвърна бащата.

Тия думи пронизаха като нож сърцето на клетото момче. Ах, не го е вече грижа! Баща му, който някога потреперваше само като го чуеше, че кашля! Значи не го обича вече, сега няма вече съмнение, той е мъртъв за сърцето на баща си… „Ах, не, татко — каза си със свито от мъка сърце, сега наистина е свършено, без твоята любов аз не мога да живея, аз ще ти кажа всичко, няма да те мамя вече, ще се уча като преди. Да става каквото ще, стига да ме обикнеш отново, клети татко! О, тоя път съм уверен в решението си!“

Въпреки това през нощта той стана пак повече по силата на навика, отколкото поради друго. И след като вече бе станал, той поиска да отиде да се сбогува, да види пак за няколко минути в тишината на нощта за последен път стаичката, в която бе свършил тайно толкова много работа, със сърце, пълно със задоволство и нежност. И когато се озова отново на масата със запалена лампа и видя белите листове, върху които нямаше вече да пише ония имена на градове и хора, които вече знаеше наизуст, бе обхванат от голяма скръб и с поривисто движение грабна писалката, за да започне отново работата, с която беше свикнал. Но като протегна ръката си, блъсна една книга и книгата падна. Той изтръпна. Ако баща му се събуди! Разбира се, нямаше да го завари, че върши нещо лошо, той сам бе решил да му каже всичко; но все пак… Да чуе, че неговите стъпки се приближават в мрака… да бъде заварен в тоя час, в тая тишина… и майка му би се събудила и изплашила… За пръв път Джулио си помисли, че баща му, като узнае всичко, ще изпита унижение пред сина си… и всичко това почти го ужаси. Той се ослуша с притаен дъх… Не чу шум. Подслуша на ключалката на вратата, която беше зад гърба му — нищо. Цялата къща спеше. Баща му не беше чул. Той се успокои. И започна да пише. Листовете с адресите се трупаха едни върху други. Той чу отмерените стъпки на общинските стражари долу по пустата улица; след това шум от файтон, който изведнъж спря; след известно време се разнесе шумът на редица коли, които минаваха бавно: след това настъпи дълбока тишина, нарушавана от време на време от далечния лай на куче. И той пишеше, пишеше. А през това време баща му беше зад него. Той стана, като чу падането на книгата, и почака сгоден момент: шумът от колите заглуши стъпките му и лекото скърцане на вратата. И той беше там — с побелялата си глава над черната главичка на Джулио. Като видя плъзгането на перото върху белите листове, в миг отгатна всичко, спомни си всичко, разбра всичко и отчаяно разкаяние и безкрайна нежност изпълниха душата му и го приковаха над детето му. Изведнъж Джулио нададе остър вик — две треперещи ръце бяха стиснали главата му.