Сърце (Дневникът на един ученик)
- Автор: Амичис Эдмондо Де
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драгоев
- Жанр: Детская проза
Электронная книга - «Сърце (Дневникът на един ученик)». Краткое содержание книги:
— Кой е? — пита болният.
— Момчето, което хвърли топката — отвръща баща ми.
Тогава старецът каза:
— О, клето дете, ела, ела! Ти идваш да се осведомиш за състоянието ми, нали? По-добре съм, бъди спокоен, по-добре, почти съм излекуван. Ела тука.
Смутен, Гарофи се приближи до леглото, като правеше усилие да не заплаче. Старецът го помилва, но той не можеше да говори.
— Благодаря ти — каза старецът, — хайде иди да кажеш на баща си и на майка си, че всичко върви добре, да не се тревожат вече.
Но Гарофи не се помръдна, той сякаш искаше да каже нещо, но не смееше.
— Какво искаш да ми кажеш?
— Аз… нищо.
— Е добре, сбогом, довиждане, момче; иди си с мир в сърцето.
Гарофи отиде до вратата, но се спря и се обърна назад към племенника, който вървеше подир него и го гледаше с любопитство. Изведнъж той извади изпод палтото си някакъв предмет и го пъхна в ръката на момчето, като му каза бързо:
— За тебе е! — и дим да го няма.
Момчето занесе увития предмет на чичо си. Отгоре бе написано: „Подарявам ти го.“ Погледнаха вътре и възкликнаха от удивление. Това беше прочутият албум с неговата сбирка от пощенски марки. Гарофи бе донесъл сбирката, за която говореше винаги, на която възлагаше толкова надежди и която му струваше толкова усилия; тя беше неговото съкровище, половината от живота му. Клетото момче! Сега то я подаряваше в замяна на прошката.
Малкият флорентински писар
Месечен разказ
Той беше ученик в четвърти клас. Беше прелестно дванайсетгодишно флорентинче с черни коси и бяло лице, най-големият син на един чиновник по железниците, който имаше голямо семейство и малка заплата и поради това живееше в оскъдица. Баща му го обичаше много и беше добър и снизходителен към него. Снизходителен във всичко освен в училищните работи. В това отношение той беше много взискателен и строг, защото синът му трябваше да се подготви да заеме скоро някоя служба, за да помага на баща си. И за да можеше скоро да стане нещо от него, той трябваше да се труди много в кратко време.
И макар че момчето се учеше добре, бащата постоянно го увещаваше да учи.
Бащата беше вече в напреднала възраст, а и многото работа го беше предивременно състарила. Все пак, за да посреща нуждите на семейството си, освен многото работа, която му налагаше службата, вземаше още оттук-оттам и извънредна работа за преписване и прекарваше голяма част от нощта на масата. Напоследък той се беше условил с една издателска къща, която издаваше вестници и книги на свезки, да написва адресите на абонатите и за петстотин адреса, написани с едри и правилни букви, получаваше три лири. Но тая работа го изморяваше и той се оплакваше често, когато обядваше със семейството си.
— Очите ми си отиват — казваше той, — тая нощна работа ме съсипва.
Един ден синът му каза:
— Татко, нека работя аз вместо тебе; ти знаеш, че пиша точно като тебе.
Но бащата му отвърна:
— Не, синко. Ти трябва да учиш. Твоето училище е много по-важно от моите адреси. Съвестно ми е да ти открадна дори един час. Благодаря ти, но не искам и не ми говори повече за това.
Момчето знаеше, че по тия работи беше безполезно да настоява пред баща си и не настоя. Но ето какво направи. То знаеше, че баща му преставаше да пише точно в полунощ и излизаше от работната си стаичка, за да отиде в спалнята. Понякога то го чуваше: след като часовникът удареше дванайсет, баща му ставаше веднага от стола и тръгваше с бавни стъпки към спалнята.
Една нощ то чака, докато баща му си легна, облече се тихо, отиде на пръсти в стаичката, запали газената лампа, седна на масата, върху която имаше куп бели листове със списъка на адресите, и започна да пише, като имитираше точно почерка на баща си. То пишеше с добро желание, радостно, но и с малко страх. Написаните листове се трупаха и от време на време то оставяше писалката, за да си потърка ръцете, и след това почваше отново с още по-голямо усърдие, като се ослушваше и се усмихваше. То написа сто и шестдесет адреса: една лира! Тогава спря, остави писалката, откъдето я беше взело, угаси лампата и се върна на пръсти в леглото си.
Тоя ден на обед бащата седна на масата в добро настроение. Той не беше забелязал нищо. Той работеше механически, като измерваше работата на часове и си мислеше за друго; написаните листове преброяваше на следния ден. Той седна на масата в добро настроение и като удари с ръка сина си по рамото, каза:
— Баща ти е още добър работник, какъвто го смятате! Снощи за два часа извърших една трета повече работа, отколкото друг път. Ръката е още пъргава и очите изпълняват дълга си.