Сърце (Дневникът на един ученик)

След това никой не посмя да приказва, дори нахалният Франти се задоволи да й се подиграва скришно.

В класа на Кроми бе изпратена Делкати, учителката на брат ми, а на мястото на Делкати — оная, която наричат Монахинята, защото винаги е облечена в черно и носи черна престилка. Лицето й е дребно и бяло, косите винаги пригладени, очите много светли и гласът толкова слаб, че когато говори, сякаш шепне молитви. И нищо не й се разбирало, казва майка ми. Макар че е много кротка и боязлива, със слаб и равен глас, който едва се чува, макар че не вика и не се гневи, държи децата тихи и най-буйните навеждат глава, щом ги предупреди само с пръст; в нейния клас е тихо като в черква и поради това също я наричат Монахинята.

Но има една друга, която също ми харесва: учителката на първи клас, паралелка № 3. Тя е млада, с розово лице, на което има две хубави трапчинки. На малката си шапка има голямо червено перо, а на шията си носи малък кръст от жълто стъкло. Тя е винаги весела, държи класа си весел, винаги се усмихва и винаги вика със сребърния си глас така, сякаш пее.

За да въдвори тишина, тя удря по масата с пръчка или пък пляска с ръце. Когато децата излязат, тя тича като момиченце подир едно или друго, за да ги подреди в редица. На едно вдига яката, на друго закопчава копчетата на палтото, за да не настинат, и ги придружава чак до улицата, за да не се сбият, моли родителите да не ги наказват в къщи и носи хапчета на ония, които кашлят. Тя заема маншона си на ония, на които е студено. Най-малките я безпокоят постоянно — те я милват и искат да ги целува, като дърпат воала и наметката й; но тя ги оставя да правят каквото искат и целува всички, като се смее. В къщи се връща всеки ден разрошена и с пресипнал глас, запъхтяна и доволна, с хубавите си трапчинки и с червеното си перо. Тя предава и рисуване на момичетата и поддържа със своя труд майка си и един брат.