Последният мохикан
- Автор: Купер Джеймс Фенимор
- Серия: leatherstocking tales #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният мохикан». Краткое содержание книги:
Действието се развива в Ню Йорк по време на френско-индианската война. Избити са между 500 и 1500 невъоръжени англо-американци (в това число влизат няколко жени и прислужници), които са се предали с чест и достойнство. Отвличени са двете дъщери на английския командир, които в последствие са спасени от Ястребово око — последния мохикан.
Книгата е вънуваща и интригуваща до последния ред. Освен това, тя дава много нови познания за едни далечен и непознат свят.
ГЛАВА V
Внезапното бягство на водача и дивите викове на преследвачите накараха Хейуърд да остане за няколко минути вцепенен и бездеен от изненада; След това, като съобрази колко е важно да хванат беглеца, той отмахна клоните на заобикалящите го храсти и ревностно се затича да помогне в преследването. Но преди да измине стотина ярда, той срещна тримата горски обитатели, които се връщаха от неуспешната гонитба.
— Защо тъй скоро се обезсърчихте? — възкликна той. — Онзи мошеник навярно се крие зад някое от тези дървета и все още бихме могли да го хванем. Безопасността ни е застрашена, докато той е на свобода.
— Бихте ли изпратили облака да гони вятъра? — запита в отговор разочарованият разузнавач. — Чух как онзи дявол шумолеше по сухите листа като черна змия. Зърнах го точно зад онзи голям бор и се прицелих, тъй да се каже, в дирята му, но нищо не излезе! И все пак, ако някой друг бе натиснал спусъка, щях да кажа, че бе сторено много бързо. Минавам за човек, който има опитност в тези неща и може да преценява. Погледнете този храст — листата му са червени, а всеки знае, че цветът му е жълт през месец юли!
— Това е кръвта на Лисицата! Ранен е и може би ще падне.
— Не, не — отвърна разузнавачът и решително отхвърли това предположение. — Може да съм одраскал някой от крайниците му, но от това той е хукнал още по-бързо. Когато куршум одраска бягащо животно, той действува, както шпората на коня — засилва движенията му и влива живот в плътта, вместо да го отнема. Но ако куршумът разкъса месото, раненият обикновено спира след един-два скока независимо от това, дали е индианец, или елен.
— Ние сме четирима яки мъже срещу един ранен!
— Омръзнал ли ви е животът? — прекъсна го разузнавачът. — Онзи червен дявол ще ви привлече до мястото, където стигат томахавките на другарите му, преди да сте се задъхали от гонитбата. Неразумно беше от страна на човек, който често и в съня си чува бойните викове на червенокожите, да гърми с пушка, когато наблизо враговете се крият в засада! Но това беше такова изкушение, такова естествено изкушение! Хайде, приятели, нека се придвижим, и то така, че да заблудим хитрия мингозец и той да тръгне по погрешна следа, иначе още утре по това време скалповете ни ще се развяват пред палатката на маркиз Монкалм.
Тези страшни думи, изречени от разузнавача с хладната увереност на човек, който напълно съзнава опасността, макар и да не се бои от нея, напомниха на Хейуърд за важния дълг, който бе поел. Като се огледа наоколо с напразно усилие да прониже мрака, който все повече и повече се сгъстяваше под слетнатите сводове на гората, той почувствува, че лишени от всякаква чужда помощ, неговите безпомощни спътнички скоро щяха да зависят само от милостта на жестоките врагове, които подобно на хищни зверове чакат да падне мрак, за да станат страшните им удари по-сигурни. Възбуденото му въображение, заблуждавано от измамливата светлина, превръщаше в човешки форми всеки веещ се храст и всяка останка от повалено дърво. Двадесетина пъти му се стори, че съзира как ужасните лица на дебнещите врагове надничат от скривалищата си и непрестанно следят всяко движение на пътниците. Като погледна нагоре, видя, че прозрачните, вълнисти облаци, които залезът бе оцветил, вече губеха леките си розови краски, а потокът, който течеше плавно край мястото, където той бе застанал, можеше да се различи само по тъмните си, залесени брегове.
— Какво да правим? — каза той, чувствувайки пълна безпомощност при положението, в което се намираха. — За бога, не ме оставяйте! Помогнете ми да защитим тези, които придружавам, и направо кажете каква награда ще искате за това!
Другарите му, които се бяха отделили настрана и разговаряха на своето наречие, не чуха тази внезапна и гореща молба. Макар и да водеха разговора си тихо и предпазливо, почти шепнешком, Хейуърд, който сега се приближи до тях, лесно можеше да различи оживения тон на младия воин от по-спокойния говор на по-възрастните събеседници. Явно беше, че спореха върху подходящите за случая мерки, които пряко засягаха пътуващите. Силно заинтересуван от разисквания въпрос и обезпокоен от забавянето, което му се струваше, че носи нови опасности, Хейуърд се приближи още повече до застаналата в полумрака група, с намерение да изяви по-определено предложението си за възнаграждение, когато белият човек направи едно движение с ръка, което показваше, че бе отстъпил в спора, извърна се встрани и като говореше сякаш на себе си, каза на английски: