Жозеф Балзамо — бунтът на масоните
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Колева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жозеф Балзамо — бунтът на масоните». Краткое содержание книги:
В това време, докато мълчаливата битка се разиграваше между младото момиче и тайнствения пътник, баронът гълчеше, смееше се и ругаеше, кълнеше като истински провинциален феодал и щипеше ръката на Ла Бри, който за свое нещастие се намираше в неговия обсег в момента когато нервната му възбуда го караше да изпитва нужда да щипе нещо. Той без съмнение щеше да направи същото и с Никол, когато очите на барона, явно за пръв път, се спряха на ръцете на младата камериерка. Баронът обожаваше красивите ръце и тъкмо заради красиви ръце той бе вършил всичките си лудории като млад.
— Я вижте — каза той — какви хубави пръсти има тази безсрамница. Как изтънява нокътят, как се издължава пръстът, а това е невероятно изящество.
Погледът на Балзамо се прехвърли бързо върху дъщерята на барона и той видя най-върховно презрение, блеснало на красивото лице на Андре. Тогава той счете за благоприлично да последва гордото момиче и да изрази същото със своето лице. Тя го забеляза и очевидно му бе признателна за това, тъй като го погледна по-малко сурово или по-скоро с по-малко безпокойство — нещо, което не беше правила досега.
— Вярвате ли, господине — продължи баронът, като поглади с опакото на ръката си брадичката на Никол, която той държеше да изкара очарователна тази вечер, — вярвате ли, че тази жена със съмнителни нрави идва от манастир, както и дъщеря ми, и почти е получила образование? Госпожица Никол не напуска и за момент своята господарка. Това е една преданост, която би накарала да се усмихнат радостно господа философите, които твърдят, че тези същества имат душа.
— Господине — рече Андре недоволна, — съвсем не от преданост не ме напуска Никол, а защото аз й заповядвам да не ме напуска.
Балзамо вдигна очи към Никол, за да види ефекта, който щяха да предизвикат върху нея думите на господарката й, и видя по свиването на устните, че младото момиче съвсем не бе безчувствено към униженията, отправени към нейното положение на прислужничка. Все пак това изражение премина като светкавица по лицето на камериерката, защото, като се обърна, явно за да скрие някоя сълза, очите й се приковаха в един прозорец на трапезарията, който гледаше към двора.
Всичко това представляваше интерес за Балзамо, който сякаш търсеше нещо в лицата, сред които току-що бе въведен. И така неговият поглед последва този на Никол и му се стори, че на прозореца, обект на нейното внимание, вижда как се появява лицето на мъж. „Всъщност — помисли си той — всичко е странно в тази къща; всеки има своя тайна, а аз се надявам след един час да узная тази на госпожица Андре. Вече знам тайната на барона, а се досещам и за тази на Никол.“ За момент Балзамо се бе разсеял, но колкото и кратък да бе този миг, баронът забеляза това.
— Вие също мечтаете — каза той, — добре! Трябваше поне да дочакате нощта, скъпи гостенино. Мечтанието е заразно и тази болест, както ми се струва, се хваща лесно тук. Да преброим мечтателите. Първо, имаме госпожица Андре, която мечтае, и после виждам всеки път да мечтае тоя ленивец, който уби яребиците, който може би е мечтал и когато ги е убивал…
— Жилбер? — попита Балзамо.
— Да! Философ като господин Ла Бри. Като споменах философи, вие случайно да не сте от техните приятели? О! Тогава ви предупреждавам, че няма да бъдете от моите…
— Не, господине, аз не съм нито в добри, нито в лоши отношения с тях, не ги познавам — отговори Балзамо.
— Толкова по-добре, дявол да го вземе! Това са проклети животни, по-скоро отровни, отколкото грозни. Те погубват монархията със своите принципи! Във Франция хората вече не се смеят, а четат, а какво четат?
В този момент на Балзамо се стори, че отново вижда бледнеещото лице да се появява зад стъклата. Но то изчезна в момента в който той прикова погледа си в него.
— Не е ли госпожицата философ? — попита усмихнат Балзамо.
— Аз не знам какво е философията — отговори Андре, — знам само, че харесвам онова, което е сериозно.
— Ех, госпожице! — провикна се баронът. — Нищо не е по-сериозно според мен от това да се живее добре, обичайте живота.
— Но госпожицата съвсем не мрази живота, както ми се струва? — попита Балзамо.
— Ето още една глупава дума — каза Таверне. — И бихте ли ми повярвали, господине, че вече съм чувал това буква по буква от устата на моя син.