Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

— Но учили ли сте поне нещо?

— Нищо. Как искате да уча, без да съм богат и като живея в Таверне.

— Как! Не знаете ли малко математика?

— Не.

— Физика?

— Не.

— Химия?

— Не. Зная да чета и пиша, това е всичко, но ще изуча всичко някой ден.

— Но по кой начин?

— Не зная, но ще го изуча.

— Странно момче! — промърмори пътникът на себе си.

През това време Жилбер и този, на когото той служеше за водач, бяха вървели почти четвърт час; дъждът съвсем бе спрял и земята дори беше започнала да излъчва този лютив аромат, който през пролетта следва огнените вихри на бурята. Жилбер сякаш се бе замислил дълбоко.

— Господине — каза изведнъж той, — знаете ли какво е буря?

— Без съмнение знам.

— Вие знаете какво е бурята? Знаете кое предизвиква гръмотевицата?

Пътникът се усмихна.

— Това е сблъсъкът на два електрически полюса, този на облака и този на земята.

Жилбер въздъхна.

— Не разбирам — каза той.

Може би пътникът щеше да даде на горкия младеж едно по-разбираемо обяснение, но за нещастие в този момент светлина блесна през листака.

— Значи пристигнахме?

— Ето я външната врата.

— Отворете я.

Жилбер се приближи до вратата и колебливо почука един път.

— О, о! — каза пътникът. — Така няма да ви чуят никога, приятелю, чукайте по-силно.

Всъщност нищо не показваше, че почукването на Жилбер е било чуто. Всичко тънеше в тишина.

— Поемате ли отговорността? — каза Жилбер.

— Не се страхувайте.

Жилбер не се поколеба повече, той остави чукчето на вратата и дръпна звънеца, който издаде такъв оглушителен звук, че можеше да бъде чут на една левга.

— Бога ми, ако вашият барон не е чул този път, трябва да е глух — рече пътникът.

— А, ето Маон лае — каза младежът.

— Маон! Това без съмнение е любезност от страна на вашия барон към херцог Дьо Ришельо.

— Не знам какво искате да кажете.

— Маон е последното завоевание на стария маршал.

Жилбер въздъхна за втори път.

— Уви, господине, вече ви признах, че не зная нищо.

Тези две въздишки разкриваха на пътника поредица от прикривани страдания и потискани, дори несбъднати амбиции. В този момент се чу шум от стъпки.

— Най-после — каза чужденецът.

— Това е добрякът Ла Бри — каза Жилбер.

Вратата се отвори, но при вида на чужденеца и странната му кола Ла Бри, изненадан, защото мислеше, че отваря само на Жилбер, понечи да затвори отново вратата.

— Моля, моля, приятелю — каза пътникът, — ние идваме точно тук, не трябва да ни затваряте така вратата под носа.

— И все пак, господине, трябва да предупредя господин барона, че едно неочаквано посещение…

— Няма нужда да го предупреждавате, вярвайте ми. Ще рискувам да срещна недружелюбната му физиономия, а ако ме изгонят, казвам ви го, това няма да стане, преди да съм се стоплил, изсушил, нахранил. Чувал съм да казват, че виното е добро по тези места, трябва да знаете нещо за това, а?

Ла Бри, вместо да отговори на запитването, се опита да се възпротиви, но пътникът, взел твърдо решение, подкара конете и колата по алеята, докато Жилбер затваряше вратата, и всичко това стана за един миг. Тогава Ла Бри, като се видя победен, реши да отиде и сам да извести за своя разгром и като затича със старите си крака, се спусна към къщата, викайки с цяло гърло: