В тъмна епоха, във дни на заблуда,
във дни на робство, мъртвило и сън,
ти първа, о майко, донесе пробуда,
ти първа раздуха искрата във огън.
И семето златно, в родната нива,
поникна богато и даде то плод.
И екна наново пак песен звънлива
в край Красногорски на нашия род…
Според Пантелей Христов Попов — внук на поетесата, в архива й се съхраняват и други поетични опити главно на патриотична тема, които носят отпечатъка на времето, в което е живяла, носят полъха и влиянието на Паисиевата „Славянобългарска история“ (1762). Освен историята на своя народ светогорския монах е оставил неизвестното за широката читателска аудитория литературно произведение, „Слези“ или на български „Сълзи“, написано в стихотворна форма, в което авторът отправя молитви към Бога по повод падането на Търновград под турско робство. То e поетично доказателство, че за таланта няма и не може да има духовно робство.
Показателно в това отношение е стихотворението на Рада Казалийска „Одрински затвор“ (1901).
Одрински затвор
Народ потънал кат в зинал гроб,
под нечуван турски гнет,
бе съдбата на българския род.
Тъне в безмълвие, век след век
без Божествен и човешки закон.
А турчин тиранин, жаден за кръв,
играй си с бесило и нож,
така зъл и жесток,
безнаказано пролива кръв, като поток.
Мъка душата ми терзай,
да виждам покрити,
с кости и пепелища
нашите родни огнища.
О, Родопа клета!
До кога ще търпиш на турчина гнета?
Обичам те мой роден кът,
ти за мен си много скъп,
обичам и вас родни балкани,
но мразя турци и гърци тирани.
Робство не търпя,
за свобода живота си ще даря.
Поисках и Родопа да бъде свободна
първо бе чрез книга, а сега чрез меч.
Но грък предател наш съсед,
не искаше в Райково да бъда веч
и аскер Салих Пашов,
двамина ни отведе много надалеч,
в тъмния зандан на Одрин,
О, затвор — българска гробница,
о, затвор, пъкъл на свободата,
по твоите влажни стени,
текат на затворници клети
кървави сълзи в мъки пролети.
Мозъкът човешки съхне и вехне,
пред ужасите страшни,
кат пещ адска, ден и нощ
чуват се въздишки тежки,
в стон нечут издъхват.
И песен тъжовна глъхне.
О, затвор! О, мъчилище човешко!
Като змия отровна — ехидна.
Мисъл и сърце сковаваш,
като гледаш българи
оковани в вериги тежки,
лежат на каменния под, чакат смъртта си.
О, Одрински затвор!
Под твоя покрив непрозрян,
безначален е поименника,
на жертвите твои,
убити от джелати, турци анадолии.
В тежък плен стоим ний двамина,
печални, мълчаливи в сълзи и тъги.
Одрин! Одрин!
Някога бе слава на Калояна,
а позор на Балдуина,
но днес си гробница на българина.
Но знай, тъй не ще да е до век,
българина е готов веч за двубой,
ще скъса вековните вериги той,
и ще изгони кървави отомани,
от родни поля и балкани.
