Рада Казалийска (Първата новобългарска учителка в Родопите и първата новобългарска поетеса)
- Автор: Антонова Мария
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рада Казалийска (Първата новобългарска учителка в Родопите и първата новобългарска поетеса)». Краткое содержание книги:
Една такава личност се ражда в началото на XIX в. — Рада Казалийска (1821–1907), която носи родолюбивия дух на голямата планина и нейните жители. Тя е първата новобългарска поетеса.
„Църковен вестник“ от 1964 година помества редакционна бележка под заглавие: „Първата новобългарска поетеса-възрожденка е монахиня от Калоферския девически манастир“. В нея по-нататък четем: „Името й е Рада Вълчева Казалийска. Родена в с. Райково, Смолянски окръг на 8 юли 1821 година…“
Прочетеното в синодалния седмичник ме заинтригува. Водена от желанието да представя на българската общественост поетичното наследство, което ни остави, се осмелих да тръгна по дирите на житейския и поетичния й талант.
В сп. „Септември“ по повод книгата „И слънцето върни“ на Иван Спасов известната литературна критичка Милена Цанева пише, че когато става дума за отдавна отишли си от този свят личности, целта на авторите е не да възкрасят „мъртъвците“, на които можем само да отдадем заслужена почит, „а да свързваме нишките на едно минало, което в естетически смисъл никога не може да принадлежи само на себе си“.
Трябва да отбележим, че и четирите стихотворения, които предлагаме на читателите, са с осъвременен правопис, който е направен от нейния син Христо. Като човек, който осмисля ставащото със сънародниците й, както и поради загубата на баща си, Рада Казалийска пише стихотворението „На баща ми“ (1852). То е израз на голямата й болка по починалия й баща. В същото време тя изпитва и гордост, че именно Вълчо Казалията е бил нейн родител, защото в негово лице е имала истинската подкрепа на човека с богата духовност, който през всичките години на съзряването й е бил до нея.
За първи път стихотворението „На баща ми“ се появява във в. „Родопски устрем“, бр. 80/1963 година. Намерено е в Асеновград в дома на сина й Христо Пантелеев, възпитаник на Цариградската духовна семинария и дългогодишен църковен певец в първия български храм „Св. Димитър“ в града. Стихотворението е пропито с възрожденски дух. В него Рада Казалийска казва: „Ще отворим българско училище за светлина, ще турим лоста, за да преминем моста“. И продължава по нататък: „Но и аз няма да те забравя, защото вкусих от плода на Паисий и Венелина до века и амина…“. Стихотворението разкрива непоносимия живот, при който българинът живее, разкрива мечтите на своя родител за духовното възраждане на народа ни. През годините на робството баща й е разбрал, че националното освобождение ще дойде само и единствено чрез просвета. И ясно заявява: „Реч народна искам“. Както той, така и тя разбира, че „народното зло е наше зло“ и още, „народното щастие е наше щастие“. Тези нейни мисли са в съзвучие с веруюто на апостола на свободата Васил Левски, който казва: „Ако спечеля, печели цял народ, ако губя, губя само себе си“. Навярно така могат да мислят само големите умове, подчинили себе си в служба на народ и отечество. Вероятно това нейно възприемане на света я е съпътствало не само в учителската й работа, но и в живота. Прозрял, че духовната и политическата свобода ще дойдат само чрез просвещение на населението, героят на творбата категорично заявява: „Искаме българско четмо и българско писмо“.
Стихотворението е написано с акростих: „В чест на покойния ми баща Вълчо Казалията“ (акцент. мой). Известно е, че акростихът се появява в литературата през 450–440 година пр.Хр. Той е ползван сред александрийските и византийските поети. В българската литература се използва още през IX в., след като светите братя Кирил и Методий създават славянската азбука. Обяснима е появата на акростиха в стихотворението на самобитната наша поетеса. Рада Казалийска учи при даскал Райно Попович в Карлово, който е изтъкнат учител и книжовник, съвсем естествено е, да познава акростиха като похват в литература. Освен това идването на таксидиотите от Света гора също спомогнали да се запознае с някои технически средства при писане на поезия.
Те носили със себе си много ценна литература, до която вероятно тя има достъп чрез йеромонах Григорий. С употребата на акростиха в стихотворението „На баща ми“ Рада Казалийска изразява преклонението си към своя баща — не само като към близък човек, но и като пръв помощник и съидейник за просвещението на населението в Родопите. Може да се приеме, че тя е първата българска поетеса, която прилага акростиха в новобългарската литература.
„На баща ми“ (1852)