Рада Казалийска (Първата новобългарска учителка в Родопите и първата новобългарска поетеса)

В епоха тъмна, робска, родена в страна Родопска, кога черен мрак, дълбока нощ покрива българската робска нощ. Че без да се бои от тирани вече, дигнали глави и иска да има човешки права и не по стари воеводски способ, с нож в ръка, да развърже оковите на свободата. Един е способа, всички Вий, които не сте забравили, рода и българското име и сте уверени, че Бог разбира нашия език, дойдете. Събуждайте се, сплотете се, защото до сега всеки воеводски опит вдигнат с пламък, удряше на камък. Тук няма мир за нашите сърца, разкъсани от тиранските безмилостни ръце от петвековното робство чуйте, тръба звучи, Вас зове. Най-после стремежът за свободата у българина се пробуди: напред — мнозина казаха, но вожд нямаха смел, защото българина бе много огрубял, затъпял. Аз проникнах в твойте недра, о, Родино мила, намерих друг способ, с татко мили. Не щеше вече тирански хомот, а каза: „Реч народна искам“. По твоето желание да подготвим народа прост, чедо свое посвети за мила рода, вместо меч в ръка, да вземе книга веч. Ожидание няма, в дълбока тъмнина сме, ако стоим с скръстени ръце, турчина ощ с векове ще ни тъпче. Какво всеки ден ти мечтаеше? И тогаз реши, чедо родно на олтар народен посвети. О, ти не бе ук, скотовъдец родопски, защото бе израсъл в буря и кипеж и кървав въртеж. И ето ти дочака с своите очи да видиш, как идеята ти се осъществи — гръцкото мъчилище стана родно училище. Недей се опитва по друг начин — само чрез езика майчин. И с горест оплакваше съдбата жестока и тиранията слепоока. Ясногласното ти чедо и с око будно, смело не трябва ли да каже: Махайте се Вие, лукави гърци и поганци турци, от нашия свещен олтар, който се е бранил с много битки и походи от наши воеводи. Идат след това дни славни, па сме имали наши царе, наши патриарси, книжнина и монаси, та не сме куцовласи — книгата олче да я изяло… Блян не е това — народното щастие, наше щастие, народното зло е наше зло, без род, без пощада — цели пет века без наслада. Ама всичко има своя край и своя час, но ето часа бие да останем: Щастливо богаство — да грабнем ятагана, не щем на турците корана, нито гръцката алфавитана. Ами искаме българското четмо и българската азбука, да минем мъките и бедите, да разгоним тъгите на страдущите. Верен от родопски български род, непоколебим в вяра неоделим, нито лъча на светлината радва небето и земята. Ъглоправен стълб с българско съзнание пропит. Лъч на дивний цар радва земята, а родната реч, радва народа — човек без наука е горска кука, Често пъти повтаряше, вълка не гледа на агнето сълзите, нито на овците молбите. О, народ поробен, отвори заспалите обятия, прегърни светлината — своята книга, вярата и народността… Когато ти това рече, той бе вече готов, защото видя как се приказва на свой език и той е сит от турски бес и гръцката гавра. А, когато ти рече: — Ще отворим българско училище, за светлина ще турим лоста. За да преминем моста. Аз ще отворя българско училище, с сълзи не се чупи това робско страшилище. Лесно е, след време ще видите, как окови се сами ще падат и тогаз ще победим, свобода ще видим. Има ли български Бог, или е само турски и гръцки? Не сплотени в борбата не се види свободата. Ядосваше се горкия — не е лесна работа роб път да пробие… Така говореше дядо Казалията, за да хвърлим ярема от шията… А ето веч на трупа ти на български псалом се чете. Изпълни се мечтата и тържествена върволица, с български песни пренасят те, в хладната гробница, но и аз няма да те забравя, защото вкусих от плода на Паисий и Венелина, до века и Амина