Светата кръв и Свещеният Граал (Тайните на тамплиерите и масонската ложа)
- Автор: Бейджент Майкл, Линкольн Генри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Светата кръв и Свещеният Граал (Тайните на тамплиерите и масонската ложа)». Краткое содержание книги:
Първото издание на „Светата кръв и Свещеният Граал“ през 1982 година предизвиква буря от противоречия, ехото от които още отеква из западноевропейския свят. Изводите в книгата са убедителни. Нещо повече: много от тях са дори потресаващи и вероятно смъртно опасни. Независимо какви са вашите собствени възгледи, това е книга, която ще ви завладее.
Всъщност е съмнително дали внезапната акция на краля срещу ордена е била чак толкова изненадваща, както си въобразява той и някои по-късни историци. Съществуват доста доказателства, от които личи, че тамплиерите са били предупредени. Малко преди арестите например великият магистър Жак дьо Моле събира много от книгите и уставите на ордена и нарежда да ги изгорят. Ковчежникът на ордена споделя с рицар, решил да напусне тамплиерите, че постъпва изключително „разумно“, понеже над ордена е надвиснала опасност. До всички храмове на тамплиерите във Франция е разпратено официално писмо, в което се подчертава, че от тях не бива да изтича никаква информация за обичаите и ритуалите в ордена.
При всички положения, независимо дали са били предупредени или просто са предусетили накъде духа вятърът, тамплиерите определено взимат предпазни мерки41. Първо, взетите под стража рицари сякаш се предават доброволно, следвайки някакво нареждане. Няма сведения орденът във Франция да е оказал активна съпротива на кралските сенешали. Второ, съществуват убедителни доказателства, че е организирано бягството на неколцина рицари, свързани по някакъв начин с ковчежника на ордена. С други думи, не е изненадващо, че са изчезнали и съкровището на тамплиерите, и цялата им документация. Според упорити, ала не особено достоверни слухове малко преди арестите съкровището е изнесено през нощта от храма на ордена в Париж, прекарано е с каруци до морето, вероятно до пристанището на тамплиерите в Ларошел, и е натоварено на осемнайсет галери, поели в неизвестна посока. При всички положения флотата на ордена се е изплъзнала под носа на краля, защото няма сведения да е бил иззет някой от корабите на тамплиерите. Обратното, те изчезват яко дим заедно с товара си42.
Заловените във Франция рицари от ордена са изправени пред съд, мнозина са подложени и на изтезания. Мъчителите им изтръгват от тях странни признания и им отправят още по-странни обвинения. Плъзват зловещи слухове: че тамплиерите се прекланяли пред демона Бафомет, че на тайните си церемонии се молели на мъжка глава с брада, която ги съветвала и им вдъхвала окултна сила, че който случайно попаднел на подобна церемония, изчезвал сякаш вдън земя и никой повече не го виждал жив. Към тамплиерите са отправени и други, още по-мъгляви обвинения: че убивали новородени, че учели жените как да помятат, че карали новопосветените в ордена да се целуват, че били хомосексуалисти. Ала от всички грехове, в които са обвинени Христовите воини, сражавали се и загивали в името на правата вяра, най-странно звучи обвинението, че по време на своите ритуали те се отричат от Спасителя, че сквернят и заплюват кръста.
Най-малкото във Франция съдбата на задържаните тамплиери е предрешена. Филип Хубави ги подлага на жестоки нечовешки изтезания. Мнозина са изгорени на клада, още повече са хвърлени в тъмница и са измъчвани. Кралят продължава да настоява пред папата за още по-строги мерки срещу ордена. Известно време Климент V се съпротивлява, но накрая, през 1312 г., се предава и орденът на рицарите тамплиери е официално разпуснат, без папата да издава окончателна присъда. Но във владенията на Филип процесите, разпитите и разследванията продължават още две години. Най-сетне, през март 1314 г., великият магистър Жак дьо Моле и прецепторът43 на Нормандия Жофроа дьо Шарне са изгорени на бавен огън. След тяхната екзекуция тамплиерите сякаш изчезват от историческата сцена. Орденът обаче продължава да съществува: би било странно да изчезне, като знаем броя на рицарите, успели да избягат, останали на свобода или получили оправдателни присъди.
Филип се опитва да окаже натиск и върху другите монарси с надеждата да направи така, че в християнския свят да не остане нито един тамплиер. Усърдието му в това отношение е твърде подозрително. Разбираемо е, че иска да прочисти своето кралство от присъствието на ордена, защо обаче е толкова упорит в желанието си да изтреби тамплиерите до крак? Самият той не е образец на добродетелност, пък и като знаем, че е организирал убийството на двама папи, е малко трудно да си представим, че се е загрижил чак толкова за чистотата на вярата. Дали не се е страхувал, че ако оцелеят извън пределите на Франция, тамплиерите ще му отмъстят? Или има и нещо друго?
41
Сред хората, предупредили ордена за надвисналата опасност, вероятно е и Жан дьо Жоанвил, който по онова време е сенешал на Шампания и сигурно е получил тайната заповед на Филип Хубави да арестува тамплиерите. Знае се, че симпатизира на ордена, а чичо му Андре е негов член и през 60-те години на XIII в. е прецептор в Пейн (вж. Leonard. Op. cit., p. 145). Жан пише за някаква мистериозна клетва, включваща оплюване на кръста, точно когато тамплиерите са обвинявани в това. Нещо повече, той намеква недвусмислено, че преди цели петдесет години св. Луи е знаел за този ритуал, но не го е осъдил (вж. De Joinville, Jean. Life of Saint Louis, p. 254). Жан основава съюз на благородниците, който да се противопостави на крайните мерки, предприети от краля срещу тамплиерите. След смъртта на Филип Хубави съюзът се обезсмисля.
42
Когато през 1307 г. представителите на властта, придружавани лично от краля, нахлуват в храма на тамплиерите в Париж, те не откриват там нито парите, нито архивите на ордена. Ковчежник на тамплиерите по онова време е Хуго дьо Перо, а негов подчинен по степен е Жерар дьо Вилие, прецептор на Франция. През 1308 г. седемдесет и двама тамплиери са отведени в Поатие, където да дадат показания лично пред папата (броят им е посочен в папската була „Faciens misericordam“). Не са се запазили всички показания, дадени по онова време. Твърде вероятно са изчезнали, когато по нареждане на Наполеон тайните архиви на Ватикана, включително и всички документи, свързани с тамплиерите, биват пренесени в Париж. Настава такава бъркотия, че според очевидци бакалите увивали с ценните документи своята стока. През 1887 г. германският историк Конрад Шотмюлер публикува трийсет и три от показанията, други седем са обнародвани през 1907 г. от Хайнрих Финке. Сред тях е и любопитното изказване на някой си Жан дьо Шалон. Според него Жерар дьо Вилие е знаел предварително за арестите, избягал е от храма заедно с петдесет рицари и е отплавал в открито море с осемнайсет галери на ордена. Той добавя, че Хуго дьо Шалон е напуснал храма с цялото съкровище, поверено на Хуго дьо Перо — „cum toto thesauro fratris Hugonis de Peraudo“. На разпита заявява, че това е останало в тайна, понеже тамплиерите, които са знаели, са се страхували, че проговорят ли, ще бъдат убити (вж. Finke, Heinrich. Papsttum und Untergang des Templerordens. V. 2, p. 339). Това твърдение е подкрепено и с някои доказателства. Когато онази сутрин тамплиерите са взети под стража, някои отсъстват и са задържани след няколко дена. Сред малцината, арестувани по-късно, са и Жерар дьо Вилие и Хуго дьо Шалон (вж. Barber, М. Trial of the Templars, p. 46).
43
Глава на монашеско братство на рицарите тамплиери. — Бел.ред.