Светата кръв и Свещеният Граал (Тайните на тамплиерите и масонската ложа)

След девет години, през 1127 г., почти всички тамплиери се завръщат в Европа, където главно благодарение на св. Бернар са посрещнати като герои. През януари 1128 г. в Троа, където е дворът на графа на Шампания, чийто васал е Хуго дьо Пайен, се провежда църковен събор, отново вдъхновяван от св. Бернар. На събора тамплиерите са официално признати от светата църква за военно-монашески орден. Хуго дьо Пайен получава титлата „велик магистър“. От него и подчинените му се очаква да са рицари монаси, мистици воини, съчетаващи строгата дисциплина на манастира с войнственост, близка до фанатизма: „Христова милиция“, както ги наричат по онова време. Отново св. Бернар помага на тамплиерите да съставят свой устав, предговора към който пише самият той и който до голяма степен повтаря устава на ордена на цистерианците, където Бернар има последната дума.

Според устава тамплиерите се задължават да живеят бедно, благочестиво и смирено. Трябва да се подстрижат, без обаче да се бръснат, и така да се откроят от повечето мъже, които по онова време ходят гладко обръснати. В устава има изисквания за храната, облеклото и другите страни на всекидневието, съобразени с реда в манастирите, а също и във войската. Всички членове на ордена са длъжни да ходят облечени в бяло и скоро се появяват белите наметки, с които тамплиерите се прочуват. „Никой освен Христовите рицари няма право да ходи с бели дрехи или да носи бели наметки“28, пише в устава на ордена, където подробно е обяснено и символичното значение на тези одежди: „На всички рицари от ордена и зиме, и лете даваме, стига да можем да си го позволим, бели дрехи, та който е загърбил неблагочестивия живот, да знае, че с чист и непорочен живот е поверил съдбата си в ръцете на Всевишния…“29

Освен тези подробности в устава са уточнени административното устройство и йерархия в ордена, които са твърде либерални. Доста строги са обаче изискванията към членовете на ордена на бойното поле: ако някой бъде пленен, той няма право да иска милост или да предлага откуп. Тамплиерите са длъжни да се сражават до смърт. Не им е позволено да преминават в отстъпление, освен ако съотношението на силите не е три към едно в полза на врага.

През 1139 г.30 папа Инокентий II, бивш цистериански монах от Клерво и протеже на св. Бернар, издава папска була, според която тамплиерите не са длъжни да се подчиняват на представителите на никоя власт, светска или църковна, освен на папата. С други думи, са напълно независими от всички крале, принцове и прелати и никой, бил той управник или духовник, няма право да им се бърка. На практика няма закон, който да важи за ордена, той се превръща в независима световна империя.

През двайсетте години след църковния събор в Троа орденът се разраства неимоверно. Когато в края на 1128 г. Хуго дьо Пайен посещава Англия, той е приет с „големи почести“ не от друг, а лично от крал Хенри I. Навсякъде в Европа по-малките синове в благородническите семейства дават мило и драго да бъдат приети за тамплиери, от всички кътчета на християнския свят орденът получава доброволни пожертвувания под формата на пари, стока, земя. Хуго дьо Пайен прехвърля на тамплиерите всичко, което притежава, всички новопостъпили в ордена са длъжни да сторят същото.