Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
Якоб трепереше до нея. Кити знаеше, че той няма да проговори.
— Моля ви, сър… — започна тя прегракнало. — К-какво искате?
Последва дълга пауза; изглеждаше сякаш господинът не искаше да говори с нея. А когато го направи, мекотата в гласа му бе ужасяваща.
— Преди няколко години — рече той, — купих „Ролс Ройс“-а си на търг. Имаше нужда от много поправки, но въпреки това ми струваше сериозна сума. Оттогава съм похарчил много повече да му сложа нова каросерия, гуми, двигател и най-вече оригинално предно стъкло от тъмен кристал, за да направя машината си може би най-финия образец в Лондон. Да кажем, че това ми е хоби, малко отмора от работата. Едва вчера, след много месеци търсене, намерих оригинален порцеланов регистрационен номер и го закрепих на предния капак. Най-накрая колата ми бе завършена. Днес я изкарах да се повозя. И какво се случва? Изневиделица съм нападнат от двама обикновени лигльовци. Разбивате ми предното стъкло, заради вас губя контрол над управлението, блъскам се в улична лампа, унищожавам каросерията, гумите и двигателя и разбивам регистрационния номер на десетки парчета. Колата ми е унищожена. Никога няма да тръгне отново… — Той спря да си поеме въздух; по устните му се стрелна дебел, розов език. — Какво искам ли? Ами, първо съм любопитен да разбера какво имате да ми кажете.
Кити се огледа насам-натам в търсене на вдъхновение.
— Ъмм… дали „Извинете“ ще е добро начало?
— Извинете?
— Да, господине. Това беше нещастен случай, разбирате ли, и ние не…
— След това, което направихте? След щетите, които нанесохте? Двама проклети малки обикновени…
Очите на Кити се напълниха със сълзи.
— Не е вярно! — каза тя отчаяно. — Не искахме да ударим колата ви. Ние само си играехме! Дори не виждахме пътя!
— Играехте? В този частен парк?
— Не е частен. А ако е, не би трябвало да бъде така! — Кити се усети, че почти вика, в разрез със здравия разум. — Никой друг не му се наслаждава сега, нали? Не правехме нищо лошо. Защо да не трябва да идваме тук?
— Кити — дрезгаво проговори Якоб. — Млъкни.
— Немеиде — обърна се господинът към маймуноподобното нещо на отсрещния край на моста, — приближи се с една или две крачки, ако обичаш. Имам малко работа, която искам да се свърши.
Кити чу лекото почукване от хищническите нокти върху метала; усети как Якоб се сви до нея.
— Сър — каза тя тихо, — съжаляваме за колата ви. Наистина.
— Тогава защо — рече магьосникът — избягахте, а не останахте да си поемете отговорността?
Много, много тих звук:
— Моля ви, сър… уплашихме се.
— Колко мъдро. Немеиде… Мисля си за черния акробат, а ти?
Кити чу изпукването на гигантските кокалчета и дълбок, замислен глас.
— С каква скорост? Те са под средния ръст.
— Мисля, че трябва да е висока, не смяташ ли? Това беше скъпа кола. Погрижи се.
Явно магьосникът считаше своето участие в този въпрос за приключен; той се обърна, все още с ръце в джобовете и закуцука обратно към далечната порта.
Може би, ако можеха да избягат… Кити дръпна яката на Якоб.
— Хайде…!
Лицето му бе мъртвешки бледо; тя едва чуваше думите.
— Няма смисъл. Не можем… — Вече не я стискаше толкова силно; ръцете му висяха злощастно отстрани.
Чук-чук почукваха ноктите по метала.
— Обърни се към мен, дете.
За момент Кити се замисли да остави Якоб и да избяга сама надолу по моста и след това в парка. После се отврати от мисълта и от себе си за това, че изобщо й хрумна и се обърна хладнокръвно, за да се изправи срещу нещото.
— Така е по-добре. Директният фронтален контакт е по-добър за акробата. — Лицето на маймуната не изглеждаше кой знае колко изпълнено със злоба. Ако изобщо изразяваше нещо, то показваше леко отегчение.
Овладявайки страха си, Кити вдигна малката си ръка умолително.
— Моля… не ни наранявайте!
Жълтите очи се уголемиха, черните устни се извиха печално.
— Страхувам се, че това е невъзможно. Дадоха ми заповед — и по-точно да упражня черния акробат върху вас — и не мога да отхвърля тази задача, без да се подложа на голяма опасност. Искате ли да бъда подложен на изпепеляващия огън?
— Честна дума, бих предпочела това.
Опашката на демона се размахваше напред-назад като на раздразнена котка; той сгъна единия си крак и шумно се почеса зад коляното на другия с нокът.
— Със сигурност. Е, ситуацията е неприятна. Предлагам да приключваме колкото се може по-бързо.
Той вдигна едната си ръка.
Кити обгърна кръста на Якоб с ръка. През плата и плътта му почувства бясното биене на сърцето му.