Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
За огромно раздразнение на Кити точно така и стана. А после отново и отново. Паркът кънтеше от металическото дрънчене на топката в чешмата. Якоб постоянно повтаряше „опа“. Накрая Кити захвърли бухалката.
— Не е честно! — извика тя. — Направил си нещо с топката.
— Нарича се майсторлък. Мой ред е.
— Още един опит.
— Добре. — Якоб хвърли топката отдолу с показна лекота. Кити замахна с бухалката с диво отчаяние и за своя огромна изненада уцели толкова добре, че ръката й се разтресе чак до лакътя.
— Да! Уцелих! Хвани я, ако можеш! — Затанцува победоносно, очаквайки да види как Якоб бяга през поляната… но той бе напълно неподвижен, стоеше несигурно и зяпаше в небето, някъде горе зад главата й.
Кити се обърна и погледна. Топката, която тя бе планирала да удари високо нагоре над рамото си, падаше спокойно от небето, надолу, надолу, надолу, зад стената, извън парка, на пътя.
Последва ужасен трясък на счупено стъкло, пищене на гуми, висок метален удар.
Тишина. Зад стената се чу лек съскащ звук като от пара, излизаща от счупена машина.
Кити погледна Якоб. Той я погледна.
После хукнаха.
Тръгнаха направо през тревата, насочвайки се към отдалечения мост. Тичаха рамо до рамо, с наведени глави и свити юмруци и не поглеждаха назад. Кити все още стискаше бухалката. Тежеше й. Изпъшка и я захвърли. При това Якоб извика задавено и спря, хлъзгайки се.
— Идиотка такава! На нея е написано името ми… — Той се втурна назад; Кити забави, обърна се да види как я вдига. Тогава зърна, някъде по средата на разстоянието, отворена порта в стената, водеща към пътя. С накуцване през нея се появи фигура в черно; стоеше по средата на портата и гледаше към парка.
Якоб бе грабнал бухалката и отново тичаше.
— По-бързо! — изрече тя задъхано, когато стигна до нея. — Има някой… — Отказа се, не й достигаше въздух да говори повече.
— Почти стигнахме… — Якоб тръгна напред покрай брега на езерото, където ятата диви птици се разкрякаха и запърхаха уплашено през водата; минаха под сенките на буковете и тръгнаха нагоре по малко възвишение към металния мост. — Ще сме в безопасност… веднъж като преминем… ще се скрием в ямите… вече не са далеч…
Кити изпитваше силно желание да погледне зад себе си; в съзнанието си видя как фигурата в черно тича след тях през поляната. От този образ по гърба й преминаха тръпки. Но те се движеха прекалено бързо, за да успее онзи да ги хване; всичко щеше да е наред, щяха да се измъкнат.
Якоб хукна нагоре по моста, а Кити го следваше. Краката им блъскаха като парни чукове, причинявайки дрънчене на кухо и вибриране на метал. Нагоре до средата, а после надолу към другата страна…
Нещо пристъпи от нищото в края на моста.
И Якоб, и Кити изпищяха. Стремглавото им тичане внезапно спря; замръзнаха на място, удряйки се силно един в друг във върховното си, инстинктивно усилие да избегнат сблъсъка с нещото.
Беше високо като човек и наистина имаше и позата на такъв, стоейки изправено на двата си дълги крака с протегнати ръце и извити пръсти. Но не беше човек; ако можеше изобщо да се оприличи на нещо, изглеждаше най-вече като някаква ужасно изкривена маймуна с огромен размер и много издължена. По цялото си тяло имаше бледа зелена козина освен по главата и муцуната си, където козината бе тъмнозелена, почти черна. Злобните очи бяха жълти. То наклони глава и им се усмихна, превивайки изтънелите си ръце. Зад него, като камшик, се мяташе тънка, оребрена опашка, която свиреше във въздуха.
За един кратък миг нито Якоб, нито Кити можаха да продумат или помръднат. После се чу:
— Назад, назад, назад! — Това бе Кити: Якоб беше онемял от уплаха и застинал на място. Тя сграбчи яката на ризата му и го дръпна, докато се обръщаше.
В другия край на моста, с ръце в джобовете и риза, внимателно натъпкана в кожената жилетка, един джентълмен в черен костюм бе препречил пътя им. Той не изглеждаше ни най-малко задъхан.
Ръката на Кити остана впита в яката на Якоб. Не можеше да го пусне. Тя бе обърната на едната страна, той — на другата. Почувства как ръката му се протяга и, опипвайки плата на тениската й, здраво я сграбчва. Не се чуваше друг звук освен ужасеното им дишане и свистенето на опашката на чудовището във въздуха. Над главите им премина гарван и изграчи високо. Кити чу как кръвта й кипеше в ушите й.
Господинът явно не бързаше да проговори. Той бе сравнително нисък, но набит и със силно телосложение. По средата на кръглото му лице имаше един неестествено дълъг, остър нос и дори в онези мигове на пълен ужас заприлича на Кити на нещо като слънчев часовник. Лицето изглеждаше безизразно.