Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
Кити бързо отпусна устни.
— Просто размишлявах. Мразите магьосниците, но цялото ви семейство ги поддържа: баща ти, братята ти работят в работилницата му. Всичко, което изработвате, отива за тях по един или друг начин. И те пак се отнасят към вас толкова лошо. Не ми изглежда правилно. Защо семейството ти не се захване с нещо друго?
Якоб се усмихна печално.
— Баща ми си има поговорка: „Най-безопасното място да плуваш е точно зад акулата“. Ние изработваме красиви предмети за магьосниците и това ги прави щастливи. Това означава, че ни оставят на мира — поне малко. Ако не го правехме, какво щеше да се случи? Щяха да ни нападнат моментално. Отново се мръщиш.
Кити не бе убедена, че одобрява това.
— Но ако не харесвате магьосниците, не трябва да работите с тях — упорстваше тя. — Това е морално неправилно.
— Какво? — Якоб я срита по крака с искрено раздразнение. — Не ми ги пробутвай тия! Твоите родители работят с тях. Всички го правят. Няма друг начин, нали? Ако не е така, полицията — или нещо по-лошо — те посещава през нощта и духовете те отвеждат. Няма друг начин освен да се работи с тях, нали? Нали?
— Май не.
— Не, няма. Не и ако не искаш да свършиш мъртъв.
5
Трагедията се бе случила, когато Кити беше на тринайсет.
Лятото бе в разгара си. Не ходеха на училище. Слънцето грееше по покривите; птичките чуруликаха, светлината проникваше в къщата. Баща й си тананикаше, докато стоеше пред огледалото и оправяше вратовръзката си. Майка й остави една глазирана кифличка в хладилника за закуска.
Якоб се беше обадил на Кити рано. Тя отвори вратата и го видя как размахва бухалката си.
— Крикет — рече той. — Идеален ден за целта. Можем да отидем в хубавия парк. Всички ще са на работа, така че няма да има кой да ни изгони.
— Добре — отвърна Кити. — Но аз ще съм с бухалката. Чакай да си взема обувките.
Паркът се простираше на запад от Балъм, далеч от фабриките и магазините. В началото представляваше неравна, пустееща земя, покрита с тухли, магарешки бодили и стари, ръждясали парчета бодлива тел. Якоб, Кити и много други деца редовно играеха там. Но ако човек продължеше на запад и минеше през един стар, метален мост над железопътната линия, щеше да стигне до парк, който ставаше все по-хубав с разперени букови дървета, сенчести алеи и езера, в които плуваха диви патици и всичко това бе разположено върху огромна морава с хубава зелена трева. От другата страна имаше широк път, където един ред големи къщи, скрити зад високи стени, показваше присъствието на магьосници.
Обикновените не се поощряваха да влизат в хубавата част на парка; по детските площадки се разказваха истории за деца, отишли там заради предизвикателството, които никога не се завърнали. Кити не вярваше напълно на тези истории и двамата с Якоб един или два пъти бяха прекосявали металния мост и се бяха осмелили да стигнат до езерата. Веднъж един добре облечен господин с дълга черна брада им се бе разкрещял от другата страна на водата, на което Якоб бе отвърнал с красноречив жест. Този господин явно не отвърна, но спътникът му, когото дотогава не бяха забелязали — много нисък и незабележим човек — бе хукнал да тича покрай езерото към тях с изненадваща бързина. Кити и Якоб едва бяха успели да избягат.
Но обикновено когато погледнеха през железопътната линия, забраненият парк бе празен. Срамота беше да се остави просто така, особено в такъв прекрасен ден, когато всички магьосници щяха да са на работа. Кити и Якоб бързо се насочиха натам.
Петите им забарабаниха по настилката на металния мост.
— Няма никой наоколо — рече Якоб. — Нали ти казах.
— Това човек ли е? — Кити затули очите си с ръка и се взря към една група букови дървета, отчасти неясни заради яркото слънце. — Край онова дърво? Не мога да видя съвсем ясно.
— Къде? Не… Просто сенки. Ако те е шубе, ще отидем до онази стена. Тя ще ни скрие от къщите зад пътя.
Той притича по пътеката и стигна до гъстата зелена трева, умело потупвайки топката нагоре с плоската страна на бухалката, докато бягаше. Кити го последва малко по-предпазливо. Висока тухлена стена обрамчваше отсрещната страна на парка; зад нея имаше широка улица, осеяна с имения на магьосници. Наистина централната част на тревата бе неприятно открита и се виждаше от черните прозорци на горните етажи на къщите; и наистина, ако се придържаха плътно до стената, тя щеше да ги скрие от тях. Но това би означавало да прекосят цялата ширина на парка, далеч от металния мост, което Кити считаше за неразумно. Денят бе прекрасен и наоколо нямаше никой и тя си позволи да изтича след Якоб, усещайки порива на вятъра по ръцете и краката си, радвайки се на просторното синьо небе.