Другата Болейн

— Добре е — каза тя. — Току-що избълва една ужасна ругатня по адрес на Питър, задето го прищипал с някаква катарама.

Хенри се засмя.

— Слава Богу!

Дойдоха двама души с носилка. Съфолк седна.

— Мога да вървя. Дяволите да ме вземат, ако оставя някой да ме изнесе на носилка оттук, докато съм жив.

— Хайде — каза Хенри, като го изправи на крака. Още един мъж притича от другата страна и двамата продължиха да го крепят, докато вървеше, влачейки крака и залитайки, в желанието си да не изостава.

— Недей да идваш — извика през рамо крал Хенри на кралица Мери. — Нека първо да го разположим по-удобно, да вземем кола или нещо подобно и тогава ще можем да го изпратим у дома.

Тя се подчини и спря. Пажът на краля изтича към него с моето шалче в ръце, за да го даде на господаря си.

— Недей да го безпокоиш сега — каза тя остро.

Момчето се спря, все още с шалчето в ръце.

— Той го изпусна, ваше величество — изпадна от нагръдника му.

Мери безразлично протегна ръка и той й го подаде. Тя наблюдаваше как брат й и сър Джон Ловик доведоха съпруга й до къщата, после разтвориха портите и извикаха слугите. Тя се върна в шатрата на кралицата като замаяна; държеше ръка шалчето ми, смачкано на топка. Тръгнах към нея, за да го взема, но се поколебах. Не знаех какво да кажа.

— Добре ли е той? — поинтересува се кралица Катерина.

Кралица Мери успя да се усмихне.

— Да. В ясно съзнание е и няма нищо счупено. Даже по нагръдника му почти няма следи.

— Ще ми дадете ли това? — попита кралица Катерина.

Кралица Мери погледна към парчето плат в ръката си.

— А, това ли! Пажът на краля ми го даде. Било в нагръдника му.

После й подаде шала. Беше ослепяла и оглушала за всичко, което не касаеше съпруга й.

— Отивам при него — реши се тя. — Ана, вие и останалите можете да се върнете с кралицата след вечеря.

Кралицата кимна в знак на съгласие и кралица Мери забърза към имението. Кралица Катерина, с шалчето ми в ръка, я гледаше как се отдалечава. Тя бавно го разгърна, ставаше точно това, от което се опасявах. Хубавата коприна лесно се изплъзваше от пръстите. Видя избродирания с коприна монограм на поръбения край: „МБ“. Кралицата се обърна към мен бавно, с изписан на лицето й укор.

— Това трябва да е ваше — каза тя тихо и с презрение. Държеше шала на ръка разстояние от себе си, беше го хванала с два пръста, сякаш държеше умрял плъх.

— Върви — каза Ана. — Трябва да си го вземеш.

Тя ме смушка и аз пристъпих напред.

Когато се доближих, кралицата пусна шала, и аз го хванах във въздуха. Приличаше на жалък парцал, с който биха търкали пода.

— Благодаря — казах аз смирено.