Изгубената армия на Камбиз
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа [bg] #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубената армия на Камбиз». Краткое содержание книги:
— Това според вас важно ли е?
— Вече ви казах, че баща ми мразеше пушенето.
Оутс сви рамене.
— Тогава може да е пушил някой друг.
— Именно това искам да ви кажа. В къщата при разкопките е било забранено да се пуши. Абсолютно правило. Знам, защото веднъж ми писа, че е изгонил един от доброволците, който си позволил да го наруши.
Един мотоциклет изпревари в дясното платно и се вряза пред тях, принуждавайки Оутс да набие спирачки.
— Скапан идиот!
Двамата замълчаха за известно време.
— Не мисля, че разбирам накъде клоните — каза той накрая.
— И аз не съм сигурна — въздъхна Тара. — Само дето… в къщата не трябваше да има дим от пури. Просто не мога да си го избия от главата.
— Сигурен съм, че… ами, нали разбирате, от шока.
— Да. — Тара въздъхна уморено. — Предполагам.
Караха по един надлез и наближаваха центъра на Кайро.
Вече беше почти тъмно и светлините на града блестяха отвсякъде. Още беше горещо и Тара свали прозореца докрай. Косата й се развя като шал. Съзнанието й се зарея по някакъв странен начин; събитията от последните няколко часа й изглеждаха като сън…
Чакаха цял час при тялото на баща й, докато пристигне лекар. Той го огледа набързо, преди да им съобщи онова, което вече знаеха — че възрастният мъж е мъртъв, най-вероятно поради масивен инфаркт, въпреки че аутопсията щяла да разкрие повече подробности. Пристигна линейка, не след дълго последвана от двама полицаи, и двамата в костюми. Те зададоха на Тара поредица формални въпроси за възрастта на баща й, за здравословното му състояние, националността, професията. („Той е шибан археолог — отвърна тя с раздразнение. — Какво иначе си въобразявате, че е правил тук, по дяволите!“) Спомена дима от пура и, както по-късно и на Оутс, обясни, че пушенето в къщата е било абсолютно забранено. Полицаите си водеха бележки, но на нея й се стори, че не сметнаха тази подробност за особено важна. Тя не настоя. И през цялото време не се разплака. Всъщност непосредствената реакция на смъртта на баща й беше пълна липса на реакция. Наблюдаваше как отнасят тялото му в линейката и не почувства нищо, съвсем нищо, все едно отнасяха напълно непознат мъртвец.
— Татко е мъртъв — промълви, сякаш се опитваше да пробуди нещо в себе си. — Мъртъв е. Мъртъв.
Думите не постигнаха нищо. Тя се опита да си припомни някои от хубавите им моменти — книги, които и двамата харесваха, дните в зоологическата градина, издирването на съкровище, което беше организирал за рождения й ден — но не успя да направи никаква емоционална връзка с тези неща. Единственото, което изпитваше — и се срамуваше от това, беше жестоко разочарование, че отпуската й се е провалила.
„Следващите две седмици ще ми отидат в попълване на формуляри и уреждане на погребението — помисли си. — Адски шибан начин за прекарване на отпуската.“
Оутс пристигна тъкмо когато линейката тръгваше. Посолството беше информирано веднага след като бяха открили тялото. Рус, с плоско лице, наближаващ трийсетте, квинтесенция на всичко английско, той й поднесе съболезнованията си много любезно, но без грам съпричастие, начин, който говореше, че е минавал през тази процедура много пъти.
После проведе разговор с лекаря — заекващ арабин — и попита Тара къде е отседнала.
— Тук — отвърна му тя. — Или поне такива ми бяха плановете. Предполагам, че вече не е много уместно.
Оутс се съгласи.
— Смятам, че ще е най-добре да ви откарам в Кайро и там да отседнете на хотел. Изчакайте да звънна на едно-две места.
Извади мобилния си телефон от джоба на сакото — „Как изобщо е възможно да се носи сако в тази жега?“ — помисли си Тара — и излезе отвън. След няколко минути се върна и каза:
— Всичко е наред. Настанихме ви в „Рамзес Хилтън“. Тук не мисля, че има какво повече да правим, тъй че когато сте готова…
Тя постоя още малко в къщата — оглеждаше полиците с книги и протритите канапета и си представяше как баща й си е почивал след разкопките, след което се качи в колата на Оутс.
— Интересно — отбеляза той, докато палеше двигателя. — Вече три години съм в Кайро и едва сега идвам в Сакара. Честно казано, никога не съм бил запален по археологията.
— Аз също — тъжно отвърна тя.
Когато пристигнаха пред хотела, грозен бетонен небостъргач близо до Нил, на едно заплетено кръстовище от пренатоварени улици, вече се беше стъмнило. Мраморното фоайе беше ярко осветено и пищно до безвкусица, с множество барове, маси, фотьойли и магазини и непрестанен поток пикола в червени униформи, разнасящи устремено маркови куфари. Беше хладно — почти студено, — което дойде доста добре на Тара след жегата отвън. Стаята й беше на четиринайсетия етаж: просторна, подредена, стерилна, без изглед към реката. Тя хвърли сака си на леглото и събу обувките си.