Изгубената армия на Камбиз
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа [bg] #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубената армия на Камбиз». Краткое содержание книги:
— Както искаш — каза Ануар, отметна глава и изсипа половината пакетче в устата си. Халифа го наблюдаваше и се чудеше как може да яде с това обезобразено лице на два метра от себе си.
— Какво ще кажеш за разрезите? От какво са причинени?
— Нямам представа — изръмжа Ануар, без да спира да дъвче. — Някакъв метален предмет, очевидно остър. Възможно е да е нож, въпреки че съм виждал какви ли не рани от нож и тези не приличат на нито една от тях.
— Какво имаш предвид?
Раните не са достатъчно чисти. Трудно ми е да ти го обясня. По-скоро е интуиция, отколкото чиста наука. Определено е било някакво метално острие, но аз го срещам за пръв път. Погледни тази например. — Той посочи един разрез на гърдите на мъжа. — Ако тази рана беше от нож, щеше да е по-тясна и нямаше да е толкова… как се казваше… къса. Освен това виж, в единия край е малко по-дълбока отколкото в другия. Не искай по-точна информация, Халифа, защото не мога да ти я дам. Просто приеми, че става въпрос за необичайно оръжие.
Инспекторът извади бележника си от джоба и надраска няколко бележки. Помещението кънтеше от мляскането на Ануар.
— Нещо друго можеш ли да ми кажеш за него?
— Ами, обичал е да пие. Високо съдържание на алкохол в кръвта. И освен това сигурно се е интересувал от Древен Египет.
— Татуировката на скарабея ли?
— Точно така. Не е от най-баналните модели. Освен това виж тук.
Халифа се приближи.
— Виждаш ли това охлузване около предмишниците? Тук и тук, обезцветената кожа. Бил е обездвижен ето така.
Ануар застана зад Халифа, сграбчи го и впи пръсти в плътта му.
— Охлузването на лявата ръка е по-масивно и продължава и от другата страна на предмишницата, което предполага, че е бил държан по-скоро от двама души, а не от един, и всеки го е държал по малко по-различен начин. От дълбочината на охлузването си личи, че се е съпротивлявал доста.
Халифа кимна наведен над бележника си.
— Значи са били най-малко трима души общо, така ли? Двама са го държали, а един е забивал ножа, или каквото там е било.
Ануар кимна, отиде до вратата, подаде глава в коридора и викна нещо на някого в другия край. След малко се появиха двама санитари е носилка. Вдигнаха тялото, покриха го с чаршаф и го изнесоха. Ануар дояде кашуто си, отиде до малката мивка и започна да си мие ръцете. Тишината се нарушаваше единствено от бръмченето на вентилатора.
— Честно казано, шокиран съм — каза патологът с интонация внезапно лишена от обичайната му шеговитост. — Работя тази работа от трийсет години и досега не съм виждал нищо подобно. Това е… — той се поколеба, сапунисвайки бавно ръцете си с гръб към Халифа — небогоугодно — каза накрая.
— Не знаех, че си религиозен.
— Не съм. Но не виждам как другояче да окачествя онова, което са направили на този мъж. Искам да кажа, че не просто са го убили. Направо са го транжирали.
Той спря водата и започна да си бърше ръцете.
— Намери тези, които са го направили, Халифа. Намери ги по-бързо и ги бутни в затвора.
Емоцията в гласа му изненада Халифа.
— Ще направя каквото мога. Ако излезе още нещо, ми се обади непременно.
Прибра бележника си и тръгна към вратата. Беше изминал половината разстояние, когато Ануар го извика.
— Още нещо.
Халифа се обърна.
— Не съм съвсем сигурен, но мисля, че е бил скулптор. От онези, дето правят статуетки за туристите, нещо такова. Под ноктите му имаше доста алабастров прах и мишците му са доста развити, което може да означава, че работи много с чук и длето. Може и да греша, но на твое място щях да започна да търся точно оттам. От работилниците за статуи.
Халифа му благодари, излезе в коридора и извади цигарите си. Гласът на Ануар се разнесе зад гърба му.
— И да не си посмял да пушиш, докато не излезеш от болницата!
8
Кайро
— Той мразеше миризмата на пури — каза Тара.
Служителят от посолството вдигна поглед към нея.
— Извинете?
— Пурите. Баща ми не понасяше миризмата на пури. Както и всякакво пушене, ако трябва да съм точна. Казваше, че това било отвратителен навик. Като четенето на „Гардиън“.
— А — озадачено отвърна чиновникът. — Ясно.
— Като влязохме в къщата, миришеше. В първия момент не можах да го определя точно. След това се досетих, че мирише на пури.
Служителят, младши аташе Криспин Оутс, обърна поглед към пътя и свирна шумно с клаксона на някакъв камион отпред.