Петият етаж

— Явно си на мнение, че майка ти има проблеми — рекох. — Разкажи ми за тях.

— Тя каза, че знаеш.

— За втория ти баща?

— Аха.

За пръв път усетих пукнатина във фасадата. Появи се като леко потрепване в гласа, после в долната й устна и се настани в очите. А те се сведоха към пода.

— Харесваш ли втория си баща?

Слабичките рамене леко се присвиха. Но и това беше достатъчно.

— Страхуваш ли се от него?

Тя поклати глава.

— Страхуваш се за майка си?

Мълчание.

— Няма нищо лошо да се страхуваш за майка си, Тейлър. За себе си също.

— Не съм казала такова нещо.

— Добре.

— Не се страхувам от него. — Замълча за миг и добави: — Но ти няма да ме разбереш.

Помислих си за човека, който преди години се наричаше мой баща. За мъртвешката тишина в един апартамент, нарушена от стъпки пред вратата и приглушени гласове в антрето. Заплашителни и опасни шумове, които карат десетгодишното момче да пропълзи през кухнята и да се измъкне навън, под лъчите на залязващото слънце. Скитах по улиците на квартала до късно, прибирах се чак след полунощ, след като на няколко пъти се осведомявах за часа от случайни минувачи. Когато пораснах, стана по-лесно. Пак бродех по улиците. Слушах Брус, пиех бира и се биех с когото ми падне. За мен това беше нормално. Знаех значението на думичката „татко“ по-добре от другите деца. Много повече от това, което би трябвало да знае хлапето срещу мен. Или поне така си мислех.

— Той какво прави на майка ти, Тейлър?

Тя погледна навън, към оживлението на Бродуей. Покрай витрината мина млада двойка, хванати за ръце. Помежду им имаше количка с бебе. Изглеждаха щастливи, но моята малка приятелка явно не забеляза това. Тя леко въздъхна, избърса една сълза от бузата си и очевидно се ядоса на слабостта си.

— Убива я — промълви. — Убива мама малко по малко и никой не може да го спре.

Пукнатината отново се появи. Прекалено широка, за да бъде пренебрегната. Непосилна за дете, което иска да я премахне в движение. Сълзите рукнаха. По бузите, надолу към брадичката, а оттам на масата. Останах с впечатлението, че когато е само, това момиче плаче много и изобщо не му пука от този факт.

— Кога за последен път? — попитах.

Тя взе една салфетка и издуха носа си. Погледнах към момчето зад бара. Още един тийнейджър. Притиснал джиесема към ухото си, той беше забравил целия свят.

— Постоянно — промълви Тейлър. — Понякога всеки ден. После настъпва пауза, след която става още по-лошо. Понякога съм сигурна, че ще умре. Но тя оживява, поне засега.

Прииска ми се да докосна ръката й. Но вместо това потърсих начин да се измъкна.

— Прибери се у дома, Тейлър. Не казвай нищо на майка си. Скоро ще се отбия да поговоря с нея.

— Кога?

Сълзите пресъхнаха толкова бързо, колкото се бяха появили. Тя избърса лицето си, сгъна салфетката и я постави на масата.

— Когато го няма — отвърнах.