Петият етаж
- Автор: Харви Майкъл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Петият етаж». Краткое содержание книги:
— Мисля, че не разполагате с данни за недвижимата собственост, която ме интересува — отвърнах аз. — Тя едва ли има номер на парцела.
— Всички имоти в окръг Кук имат такъв номер — отвърна кльощавият.
— Вярвам, че е така — рекох. — Как ти е името?
— Хюбърт — предизвикателно отвърна той сякаш за да предотврати по-нататъшни коментари.
— Здрасти, Хюбърт.
Побутнах го лекичко, към завоя на пътеката. С цел да избегнем погледа на шефката му — особа със синя коса, златист грим и очила със златни рамки, увиснали на шнур от врата й. Беше облечена в безформена рокля, дъвчеше дъвка и се преструваше, че описва журналите на две пътеки от нас. Явно подозираше, че ние с Хюбърт замисляме нещо нередно, и беше твърдо решена да ни изобличи.
— Слушай — понижих глас аз. Точно толкова, колкото да пробудя интереса му, без да го изплаша. — Интересува ме едно много старо вписване.
— Нашият архив покрива целия двайсети век — не се впечатли той.
— Става въпрос за осемнайсети.
— Преди пожара? — попита младежът, а аз успях да доловя пламъчето в очите му. Особено секси пламъче. Образно казано, разбира се.
— Точно така.
— Как казахте, че ви е името?
— Не съм казал нищо.
За Хюбърт това беше още по-добре. Той ме побутна към сива врата в дъното. Преди да хлътна през нея, аз успях да зърна как синьокосата дама гледа след нас и посяга към телефона.
14
Зад вратата имаше метално стълбище, боядисано в черно, което се изкачваше два етажа нагоре и свършваше пред още една желязна врата, боядисана в сиво. Хюбърт извади ключ и я отвори. Въздухът беше като във вътрешността на ковчег, ако в ковчезите изобщо има въздух.
— Това е нашата историческа секция до 1890 година. Не ви съветвам да влизате тук прекалено често.
Хюбърт напипа ключ и го щракна. На тавана светна слаба 40-ватова крушка. Направих опит да се стегна, докато младежът се стопяваше в мрака.
— По-бързо — подкани ме той. — Иначе онази кучка долу ще започне да се пита какво търсим тук.
Помещението приличаше на предишното, но още по-старо. Редици пожълтели и скърцащи полици с кашони и папки, почти опиращи в тавана. В стената над тях имаше малко прозорче с предпазна мрежа, което би трябвало да е на нивото на тротоара. От улицата се прокрадваше сива светлина, миришеше на нещо гадно — като в най-лошия период на веригата заведения „Панда Експрес“.
— Съжалявам, но точно отпред е контейнерът за смет на китайско ресторантче — промърмори Хюбърт.
Плъзнах пръст по корицата на една папка. На нея с неразбираем почерк беше надраскано нещо.
— Няма проблем — отвърнах. — Поне влиза светлина. Какво пише тук?
Хюбърт се наведе да разчете надписа.
— Шортол и Хорд, плюс дата и каталожен номер.
— Кои са Шортол и Хорд?
— Джон Шортол е човекът, който практически е спасил архивите на града.
— Наистина ли?
— Да. Пожарът е унищожил целия архив на недвижимите имоти в окръг Кук.
— Всичко?
— Просто ей така — щракна с пръсти Хюбърт. — Но Шортол е бил собственик на кантора по вписвания, в чийто архив е държал копия от почти всички сделки с недвижими имоти в окръга.
— Голяма съобразителност от негова страна.
— Да. При наближаването на пожара той задигнал някаква каруца с пушка в ръка, натоварил архивите и напуснал града.
— А ако не го беше направил?
— Никой в този град не би имал законна собственост върху каквото и да било — сви рамене Хюбърт. — Пълен хаос.
— А това е неговият архив, така ли?
— Да.
Издърпах един журнал и го разтворих. Слепените от времето листа тихо пропукаха.
— Внимавайте! — надникна зад рамото ми Хюбърт.
— Спокойно, знам.
— Да, но мастилото се рони. А това са единствените екземпляри.
Хюбърт взе книгата от ръцете ми и се зае да разлепва дългите страници. Пред очите ми се мярна някаква дата — 1858 г.
— Съжалявам, Хюбърт. Тази не ми върши работа.
— Което не е причина да пипате невнимателно.
— Да, Хюбърт.
Засрамено наведох глава и изчаках няколко секунди, после свалих няколко журнала от 1870-а.
— Тези ми трябват.
— Този период от време?
— Като за начало.