Петият етаж

— Нека отгатна — вдигнах глава аз. — Ти си Тейлър Удс.

— Откъде знаеш?

— Приличаш на майка си.

Тейлър вдигна стихосбирката на Катул, която преди по-малко от седмица бях дал на майка й.

— Взех го назаем — каза тя.

Станах и пристъпих към полицата до вратата. Отместих обемистото томче на „Илиада“ и напипах късото дуло на „Смит енд Уесън“ 38-и калибър, който държах там за всеки случай. За щастие зареденото оръжие беше на мястото си, далеч от ръцете на тийнейджърката, която ми беше дошла на гости. Върнах се зад бюрото.

— Преди няколко дни я показах на майки ти.

— Знам — кимна Тейлър. — В училище уча латински.

— В кой клас си?

— Аз съм на четиринайсет, първа година в гимназията.

— И можеш да превеждаш?

— Малко — призна тя и сведе поглед към заглавието. — „Мразя и обичам“. Не е много трудно.

— Харесваш ли Катул?

Тейлър се замисли върху достойнствата на поета, писал две хиляди години преди нейното раждане. Пет секунди й бяха достатъчни.

— Изглежда готин — обяви тя. — Доста романтичен.

Можех да й разкажа доста неща за романтиката. Например, че е по-добре да четеш за нея, вместо да я изживяваш. Но прецених, че всички хора, включително и четиринайсетгодишните, имат право сами да откриват някои неща от живота.

— Какво има, Тейлър? — попитах.

— Мама каза, че ще ни помогнеш.

— Така ли?

— Да. Каза още, че трябва да се обърна към теб, ако имам проблеми.

В ръцете й се появи визитната ми картичка: име, адрес, телефон, имейл. Обичайната информация за всяка визитна картичка. Докато не попадне в ръцете на дете, което очаква спасение от нейния притежател.

— Майка ти знае ли, че си тук?

Тя поклати глава. Руса къдрица закри част от лицето й. Отметна я назад и се настани по-удобно на стола.

— Дойде по собствена инициатива, така ли?

— Да.

— Къде е майка ти?

— У дома, предполагам.

— Значи не е в опасност?

— В момента?

— Да.

— В момента не е в опасност. Това ли трябваше да чакам? В смисъл, преди да дойдем при теб?

— Не, Тейлър. Можеш да идваш, когато пожелаеш.

Замълчахме. Аз се замислих за състоянието на нещата, а Тейлър прелисти книжката на Катул, после вдигна очи и се огледа. Вероятно очакваше да чуе плановете ми.

— Кой е този?

Проследих пръста й, който сочеше към двете стари издания в крайчеца на бюрото ми.

— Гръцки драматург на име Софокъл. Чувала ли си за него?

Тя поклати глава, а аз взех книгата със заглавие „Тивански цикъл“.

— Живял е през пети век преди Христа — поясних. — Имаш ли представа преди колко време е било това?

Тейлър само ме погледна и аз продължих: