Петият етаж
- Автор: Харви Майкъл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Петият етаж». Краткое содержание книги:
— Местоположение?
— Градът.
— Без майтап? През 1870-а едва ли е имало предградия. По-скоро голи терени.
— На юг от централната част — уточних аз. — Близо до „Рузвелт“ и „Канал“.
Хюбърт захапа обецата, която висеше от долната му устна, и прекара пръст по ръбестия гръб на чикагската история.
— Това са много терени — промърмори той. — Нещо по-точно?
В погледа му се мярна нещо като закачка. Оставих го да си играе.
— Ирландският квартал, Хюбърт. Оборът на О’Лиъри и около него.
— Дековън Стрийт — рече той.
— Номер 137, Хюбърт.
— Да, да. Но тук той е регистриран с номер на имота. През 1870-а тези номера са били малки, но все пак ги е имало. — Хюбърт се разшета около полиците и измъкна четири дълги журнала. — Тези покриват както обора на О’Лиъри, така и имотите на десет пресечки около него.
Протегнах ръка, но младежът ме спря.
— Ще ги разглеждаме страница по страница. Бавно и внимателно.
За четири секунди прегледахме четирийсет прехвърляния на имоти в квартала на О’Лиъри. Двайсет и два от тях бяха продадени на един и същ човек. Или по-скоро на едни и същи инициали: Дж. Дж. У.
— По онова време са използвали инициали, така ли?
— Не знам — сви рамене Хюбърт. — Изглежда ми странно.
Поднесе журнала близо до очите си и напрегна взор.
— Струва ми се, че става въпрос за фирма — промърмори той и посочи някакви мастилени заврънкулки в дъното на страницата. — Това май е Ко, като „компания“. Погледнах. Младежът беше прав.
— Предполагам, че Джон Шортол едва ли е съхранявал и фирмени досиета — промърморих.
— Съжалявам — рече Хюбърт.
— Изгорели са в пожара?
— Да — кимна той. — Всички фирмени досиета са били унищожени. Собствениците на фирми са били принудени да се пререгистрират и да започнат отначало.
— Пълен хаос, а?
— Май да.
Дългият нокът на Хюбърт се плъзна по регистъра. Това му даде време да набере кураж и да зададе неизбежния въпрос.
— Ако позволите да попитам, говорят ли ви нещо тези инициали?
Затръшнах кориците на журнала, принуждавайки го бързо да отдръпне пръстите си. После върнах книгата на мястото й.
— Млъквай, хлапе.
— Да, сър.
— И забрави за тези инициали. Така животът ти ще бъде далеч по-хубав.
— Да, сър.
Огледах тъмната стена от папки и документи, която ни ограждаше от всички страни. Представих си как Джон Шортол товари каруцата с пушка в ръце, спасявайки пазара на недвижими имоти в Чикаго. И междувременно си пълни гушата — нещо, което най-вероятно се беше случило. После си помислих за инициалите, които присъстваха на много места в журнала — Дж. Дж. У., или Джон Джулиъс Уилсън. Известен още като прапрадядо на днешния кмет.
— Да се върнем горе, преди шефката ти да е тръгнала да ни търси — рекох.
— Добре.
Хюбърт се обърна и започна да си пробива път по тъмните пътеки между полиците.
— Мамка му…
— Да? — очаквателно подхвърлих аз.
— Шефката… Тя е братовчедка на кмета.
— Дамата със синята коса?
— Така съм чувал.
— И управлява тези архиви?
— Аха.
Почесах се по главата.
— Ще изгубиш ли работата си, Хюбърт?
Лекомисленият отговор на младежа долетя обратно.
— Няма. Аз съм гей и това я плаши. Ще й кажа, че сте ми пуснали ръка или нещо такова. Адски ще й хареса.
— Благодаря ти, Хюбърт.
— Бъдете спокоен, тя няма да ми повярва. Давам й храна за приказки, и толкоз. Освен това работата в архива не е мечтата на живота ми.
— Нека отгатна — рекох. — Учиш в театралното училище?
Хюбърт се обърна, на лицето му се появи усмивка.
— Обичайният стереотип, а? Не, аз съм хакер.
— Компютри?
Хюбърт раздрънка четиринайсетте пръстена на десетте си пръста.
— Мога да вляза навсякъде, стига да разполагам с нужното време и пари.
— Наистина ли?
— Абсолютно. Ако искате да пазарувате онлайн, трябва да ви наглася компютъра предварително. Така ще предпазя кредитните ви карти от кражба.
Той ми подаде визитна картичка — червена, на жълти звезди. Хюбърт Ръсел.
— Трябва да се връщам.
— Благодаря ти, Хюбърт. Името ми е Майкъл Кели.
— Няма проблем, мистър Кели. Беше ми забавно.
Стиснахме си ръцете и Хюбърт се спусна по стълбите. Изчаках една минута и го последвах. Пресякох просторното помещение, усещайки очите на шефката му в гърба си. Младежът спря на няколко крачки пред мен и обяви на висок глас: