Петият етаж
- Автор: Харви Майкъл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Петият етаж». Краткое содержание книги:
— Следващата седмица със сигурност няма да го има. В сряда или четвъртък вечерта.
— Откъде знаеш?
— Ще бъде в центъра, на някакво тържество на кмета. Мама трябваше да ходи с него, но се разболя.
— Какво означава това?
Тейлър вирна брадичка, очите й се присвиха. Изведнъж престана да прилича на майка си.
— Означава, че снощи се прибра у дома и размаза лицето й. Няма как да я покаже на колегите си.
— Много ли е зле?
— За какво мислиш, че съм тук?
— Добре — кимнах аз. — Другата седмица ще се отбия и ще помислим за някакъв план.
— Аз вече имам план — каза тя.
— Какъв?
— Ти ще го убиеш — обяви с равен глас Тейлър. Все едно Джони Удс вече е труп, а тя само съобщаваше новината.
— Никой никого няма да убива, Тейлър. Ясно ли е?
Момичето отново вдигна глава и аз изведнъж изстинах.
— Ти няма да си в къщата. Не знаеш нищо.
Придърпах стола си напред, нарушавайки личното й пространство.
— Нима си въобразяваш, че е толкова лесно да убиеш някого?
Раменете й се свиха.
— Не е, повярвай ми. Майка ти знае ли за това?
Тя поклати глава.
— Добре. Другата седмица ще поговоря с нея. Дотогава няма да предприемаме нищо.
Помислих, че отново ще се разплаче. Или ще навлезе в подробностите на плана за вкарването на един куршум в главата на Джони Удс. Не се случи нито едното, нито другото. Тейлър стана и излезе на улицата. Платих сладоледите и я последвах. Чакаше ме на ъгъла. Нямаше какво повече да си кажем и аз я качих в едно такси. Продиктувах адреса на шофьора и му платих таксата плюс двайсетачка отгоре. После тръгнах пеша по Бродуей. Мислех за младата си приятелка и за убийството, което беше замислила.
Много хора не биха приели сериозно заплахите на едно четиринайсетгодишно момиче. Но аз не бях от тях. Детето може да натисне спусъка толкова лесно и спокойно, колкото всеки друг. Понякога дори по-лесно. Знаех го, защото ми се беше случвало. Почти.
Нощем винаги беше най-зле. Особено когато допусках грешката да заспя, преди да се е върнал. После той се прибираше и тръгваше да ме търси. Нещата бяха малко по-добре, когато по-големият ми брат Филип беше там. Дори когато го сритваха да си трае.
И в двата случая старецът получаваше това, което иска. Караше ме да застана във всекидневната и ме оглеждаше. Достатъчно близо, за да усетя алкохолния му дъх. Днес вече знам, че така мирише алкохолът. Но тогава си мислех, че така мирише боят. В комбинация с дъх на цигари, пот и страх. Моят старец се страхуваше от почти всичко голямо в живота. Това беше първопричината да бъда там, във всекидневната. В три сутринта. Никакъв страх от страна на татко. Там той държеше нещата под контрол.
Избираше темата. Без значение каква. Може би я определяше по начина, по който го гледах, когато ме измъкваше от леглото. Нямаше значение дали се опитвах да бъда твърд. Започваше да крачи напред-назад и да ми задава въпроси.
За голям пич ли се мислиш? Ей сега ще ти покажа какво значи да си пич.
Не си въобразявай, че ще ти се размине с глупостите, които пробутваш на останалите.
Аз не бях чак толкова умен, а той най-добре знаеше това. Едва се справях със спорта, учението и всичко останало. Проклет измамник!
След това определение той се приближаваше до мен и чакаше да се свия в очакване на удара. Кого си въобразяваш, че лъжеш?
Въпросът нямаше значение. Отговорът — също. Правилен отговор нямаше. Никой и нищо не заслужаваше отговор. Аз знаех това. Но той продължаваше да задава въпроси на все по-висок глас. В крайна сметка се опитвах да дам някакъв отговор. Когато пораснах, започнах да разбирам, че това е грешка. Която той очакваше. Спираше да крачи напред-назад и заплашително се навеждаше над мен.
— Какво каза?!
С крайчеца на окото си виждах мама с молитвена броеница в ръце, която хем се обръщаше към бога, хем молеше татко да ме остави на мира и да си ляга. Никакъв шанс. Давах поредния отговор и чаках. Прекрасно знаех какво ще последва, но не преставах да се учудвам. От бързината и жестокостта на камшичния удар. Смразяващо шумен. Отначало в ушите ми, а после като експлозия върху цялото ми лице. Бели светкавици под спуснатите клепачи. Всичко това бе предизвикано от удар с разтворена длан. Първият удар. Който винаги болеше повече от останалите може би поради огромния шок. Когато бях на седем, просто плачех. Когато пораснах малко, започнах да проявявам стоицизъм. Но това беше без значение. Следващият удар идваше, независимо от моята реакция. Вероятно по тази причина и той гледаше да не мисли за първия. Най-често го нанасяше с полусвит пестник, някъде по главата. После се включваха здраво стиснатите юмруци. Един удар, втори. Канонадата продължаваше, докато падна. След това всичко беше наред. Старецът беше удовлетворен. Изръмжаваше нещо на майка ми и отиваше да си легне. Мама ме питаше искам ли чаша чай. Казвах „не“, излизах от всекидневната и се връщах в леглото. Чувах тежкото му дишане оттатък. Между нас имаше само една тънка преграда и живот, изпълнен за съжаление.