Средиземноморският храст

Пит моментално изпита неприязън към шофьора. Той сложи крак върху стъпалото и се вгледа втренчено в униформения мъж зад кормилото.

— Вероятно чакате мен. Името ми е Пит.

Русокосият не си направи труда да погледне Пит, само изстреля с пръст над рамото му цигарата си, изправи гръб и завъртя ключа за запалването.

— Ако вие сте американският боклукчия — рече той със силен немски акцент, — качвайте се.

Пит се захили, но погледът му се втвърди.

— Къде? Отпред, при вонящото простолюдие или отзад, при хората от по-висшето съсловие?

— Където пожелаете — отвърна шофьорът. Лицето му бе станало моравочервено, но той и този път не се обърна да погледне Пит.

— Благодаря — рече учтиво Пит, — в такъв случай ще седна отзад.

Той натисна голямата хромова дръжка, отвори тежката като на трезор врата и се качи в колата. Старомодно перденце на ролка бе навито над стъклената преграда и Пит го спусна, закривайки напълно гледката си към шофьора. След това се настани удобно върху меката седалка, тапицирана с качествена мароканска кожа, запали си цигара и се настрои да се наслаждава на пътуването в ранната вечер из остров Тасос.

Моторът на колата тихо замърка, шофьорът превключи безшумно на скорост и подкара грамадната кола по посока Лиминас.

Пит смъкна стъклото на вратата и се загледа в еловите и кестенови дървета по планинските склонове и маслинените горички покрай тесните плажове. От време на време някой тютюнев харман или житна нива се появяваше в хълмистата местност и му напомняше малките ферми в южната част на Съединените щати, над които често бе прелитал.

Скоро колата навлезе в живописното село Панагия, като разплиска няколко локви, загрозяващи старите павирани улици. Повечето от къщите бяха бели, за да отразяват лятното слънце. Покривите се извисяваха в гаснещото небе и почти се допираха там, където стрехите им се облягаха една на друга над тесните улици. След няколко минути Панагия остана зад колата, а пред нея се зададе Лиминас. Изведнъж колата рязко зави и пое покрай главната част на малкия град, насочвайки динозавърския си нос по един прашен скалист път. Отначало наклонът беше плавен, но после бързо премина в поредица от стръмни завои.

Пит почувства напрежението, с което шофьорът въртеше волана. Тежката градска кола беше предназначена по-скоро за разходки по „Унтер ден Линден“, а не за коларски пътища, способни да счупят някой ресор. Той погледна над стръмните бездни към морето и си помисли как ли биха се разминали, ако насреща се зададеше друга кола. И точно тогава видя в далечината къщата: огромен бял квадрат на фона на тъмносивите скали. Най-накрая завоите свършиха и гумите с ромбични шарки стъпиха гладко върху алеята за коли.

Пит беше направо смаян. По големина вилата можеше да съперничи на великолепието на римски форум. Тревните площи бяха изрядно поддържани, отвсякъде лъхаше на богатство и добър вкус. Цялото имение се гушеше между два високи планински върха и гледаше към величествената панорама на Егейско море. Главният портал във високия зид се отвори загадъчно, очевидно от нечия невидима ръка, шофьорът пое по обточената с елови дървета алея и спря пред няколко мраморни стъпала. В средата на стълбището огромна древна статуя на жена с дете на ръце, гледаща безмълвно надолу, поздрави Пит след слизането му от автомобила.