Средиземноморският храст

— Не е лошо да побързаш — извика Джордино, но като чу, че водата спря да тече, продължи с нормален тон. — Полковник Люис е тръгнал насам, ще пристигне тук всеки момент.

Пит въздъхна, зае седнало положение и непохватно се изправи на крака, като за малко не се подхлъзна на мокрия под. Една хавлиена кърпа прелетя над вратата на кабинката и падна върху главата му. Мисълта, че е подканен да побърза, за да направи добро впечатление на офицер от по-висок ранг, го вбеси и той загледа кръвнишки замъгленото матово стъкло.

— Кажи на полковник Люис да си намери забавление, докато ме чака — процеди той с леден глас. — Ще изляза оттук, когато аз поискам. А сега се измитай от банята ми, негодник такъв, преди да съм наврял калъп сапун в задника ти — и в същия момент лицето му пламна; без да иска, бе нагрубил стария си приятел и се изпълни с чувство за вина. — О, Ал, извинявай. Умът ми беше другаде.

— Няма нищо. — Без да каже дума повече, Джордино сви рамене и излезе от банята, затваряйки вратата след себе си.

Пит бързо подсуши тялото си, после се обръсна, издуха мъничките косъмчета от електрическата безжична самобръсначка и наплиска лицето си с лосион за след бръснене „Бритиш стърлинг“. Когато влезе в стаята си, Джордино и полковник Люис го чакаха.

Люис беше седнал в края на леглото и засукваше единия край на дългите си, прави рижави мустаци. Едрото розово лице и блещукащите му сини очи, заедно с буйните косми над горната устна, му придаваха вид на дървар. Движенията и говорът му бяха бързи и отсечени и Пит имаше чувството, че полковникът седи върху счупени стъкла.

— Извинете, че нахлувам тъй неочаквано — прогърмя гласът на Люис, — но много ми се иска да разбера дали се натъкнахте на нещо съществено, свързано с вчерашното въздушно нападение.

Пит беше гол, но не даваше пукната пара за това.

— Не, не съм. Имам известни подозрения и предположения и съвсем оскъдни неопровержими факти, за да стигна до някакво обяснение.

— Надявах се да сте попаднали на някаква следа. Ескадрата ми за въздушно разузнаване предприе действия.

— Открихте ли останки от „Албатрос“? — попита Пит.

Люис избърса с опакото на ръката потта от челото си.

— Ако онази стара бракма е паднала в морето, все щеше да остави някаква следа, поне малко петно гориво. Но не, тя и пилотът й като че ли са се изпарили във въздуха.

— Вероятно е успял да стигне до континента — отбеляза Джордино.

— Не — поклати глава полковникът. — Там никой не го е виждал да лети нито навън, нито навътре към сушата.

Джордино кимна в знак на съгласие.

— Стар самолет, боядисан в яркожълто, движещ се със скорост едва двеста километра в час, не може да не бъде забелязан, прелитайки над пролива в посока Македония.

Люис извади пакет цигари.

— Мен ме смущава фактът, че атаката е била много добре подготвена и извършена. Който и да е нападнал плаца, е знаел, че по време на обстрелите му няма да има никакви кацания или излитания на самолети по разписание.